Сидни Шелдон - Приливът на тайните

— Млък! — пак викна Луси и я изрита в глезена. Алексия зави в агония. — Няма да се обаждаш, чуваш ли ме? Няма да говориш. Чу ли ме? Това не ти е парламентът. На никой не му пука какво казваш. Никой дори не се интересува дали си жива, или умряла. Сега аз говоря.

Болката в крака й беше неистова. Алексия дори нямаше сила да кимне. Захлипа и заслуша пороя налудничави бръщолевеници на Луси.

— След това вече знаех, че трябва да те убия. За малко да ме изпревари онзи таксиметров шофьор Дрейк! Представяш ли си да беше успял? Но Господ се смили и не го допусна. Лиши те от такава чиста, безболезнена смърт. Пазеше те за мен. Знаеше, че трябва първо да те накарам да страдаш, като Били. Това обаче никак не беше лесно с твоя пост и какво ли не. — Тя я изгледа с ненавист. — Известно време се чудех дали не съм сбъркала, като съм преследвала Били Хамлин толкова години. После реших, че не съм. Били Хамлин беше излъгал заради теб. Предпазваше те. Знаеше, че ти си отговорна за смъртта на Нико, и направи всичко възможно да ти помогне да се изплъзнеш от правосъдието. Затова двамата трябваше да страдате еднакво. Били трябваше да разбере какво е да загубиш дете. Ти също.

— Майкъл — прошепна Алексия.

— О, да, Майкъл. — Луси махна пренебрежително с ръка. — Майкъл оживя, за съжаление. Въпреки че ме утешава мисълта, че е като мъртъв. Е, може би донякъде това е още по-болезнено.

Алексия изпита толкова силна омраза, че направо се задави.

— Най-голямото ми разочарование не е, че безценният ти син оцеля — продължи Луси, — а че Били Хамлин така и не доживя да види как умира дъщеря му. След десетилетия, прекарани в очакване, в подготовка, тази възможност ми беше отнета. Някакъв ненормалник в Лондон го наръгал с нож в сърцето и му подарил бърза смърт.

Луси поклати глава. Беше наистина огорчена. Злото, което се сипеше от устата й, беше смразяващо.

— Не можех да го понеса.

— Виждам — обади се Алексия през стиснати зъби. Болката в крака й беше непоносима. — Но все пак уби Дженифър. Само за спорта. Една невинна млада жена.

— Не ме ли чуваш? — озъби се Луси. — Кучият му син не можа да види смъртта на дъщеря си, страданията й, така както майка ми понесе загубата на Нико. Изплъзна се на възмездието. И двамата се изплъзнахте. Затова трябваше да оправя нещата. Око за око… това повелява Бог. Смъртта на едно дете се изкупва само със смъртта на друго дете.

Нямаше смисъл да се спори с Луси. Алексия разбра, че с годините скръбта се е трансформирала в омраза, после в ярост и накрая в психоза. Въпреки това не можеше да позволи на Луси да отнеме живота й, без да я накара да страда поне малко, поне заради стореното на Майкъл и заради всички други жертви.

— Говориш за истината — каза Алексия, — но изобщо не я знаеш. След всички тези години чакане си пропуснала толкова много!

Луси присви очи.

— Какво искаш да кажеш?

— Били Хамлин не беше убит от някаква откачалка.

— Беше, разбира се. Така пише в доклада на полицията. Бил е прободен от наркоман за пари.

— Глупости — заяви Алексия. — Полицията нямаше никаква следа. И все още няма. Но аз имам. Беше Теди!

На лицето на Луси се изписа истинско объркване.

— Не. Това е невъзможно.

— Разбира се, че е възможно. Това е факт. — Алексия се наслаждаваше на ефекта. — Той ми призна това, след като го обвиниха в убийството на Андрю. Направил го е, за да защити мен и семейството ни. Мислел, че Били се опитва да ме изнудва. Знаел е истината през цялото време и ми е простил. Така че след всичките тези години чакане Теди те е прецакал!

— Млъкни! — изкрещя Луси. — Не ти вярвам.

Алексия се усмихна.

— Напротив, вярваш ми.

— Вече няма значение. На кой му пука? Хамлин е мъртъв, дъщеря му е мъртва. Скоро и ти ще ги последваш. — Луси бръкна в раницата си и измъкна белезници. — На колене!

Алексия поклати глава.

— На колене! — Луси опря дулото на пистолета в слепоочието на Алексия.

Алексия каза спокойно:

— Не мога, Луси. Глезенът ми. Не мога да мръдна.

— Добре — отсече Луси. Вдигна левия си крак и скочи с все сила върху глезена на Алексия. Последното нещо, което чу Алексия, бяха собствените й крясъци. После всичко потъна в мрак.

Съмър спря и се ослуша, наострила сетивата си като сърна в гората.

„Чайка ли изкряска? Или беше човек?“

Замръзна в очакване, молеше се да го чуе отново. Но не последва нищо.

Беше идвала по тези места с майка си, но много отдавна. Лабиринтът от пътеки беше много по-оплетен, отколкото го помнеше, а и жегата, заедно с изтощението и паниката, не й позволяваха да се съсредоточи.