Сидни Шелдон - Приливът на тайните

При нормални обстоятелства Съмър би се разсмяла. Сега просто взе плика и се отдалечи.

„Нещо не е наред с това момиче — помисли Арни. — Какво им става на моите жени днес?“

— Ставай!

Луси Майър здраво стискаше пистолета. Гласът й отново беше спокоен — типичният мек напевен тембър, който Алексия познаваше толкова добре. Истерията се бе сменила с хладнокръвен делови тон.

Алексия се изправи.

— Знаеш ли, за толкова умен човек, който стигна до върха, понякога си изключително глупава.

— Сигурно е така. Аз…

— Млък! — изкомандва я Луси. — Сега аз говоря. Натам. — И й направи знак с пистолета да върви към ръба на скалата. Алексия бавно тръгна и чу Луси да казва: — Спри. Мисля, че най-смешното в цялата работа е, че обвиняваш Арни. „Не че го обвинявам“ — Луси имитираше перфектно гласа на Алексия. — Това е пълен абсурд. Сякаш ти, точно ТИ, която уби невинно дете, можеш да си позволиш да обвиняваш когото и да било за каквото и да било! Самодоволна наперена лицемерна кучка!

„Ти, която уби невинно дете“.

— За Николас Хандемайър ли говориш?

— Точно така. Николас Хандемайър. Малкото момче, което остави да се удави. Той беше мой брат.

Съмър се втурна в къщата с писмото на Луси в ръка.

— Накъде тръгнаха, татко?

Арни режеше хляб на кухненския плот.

— Кой?

— Мама! — почти изкрещя Съмър. — Мама и Алексия! Къде са? Трябва веднага да ги намерим! Моментално.

— Успокой се, миличка. — Арни сложи ръка на рамото й. — Не знам точно къде са. Някъде в северната част на острова. Защо е тази паника?

Съмър му подаде писмото на Луси, той го зачете и пребледня като платно. После прошепна:

— Господи! Веднага се обади на полицията.

Съмър вече набираше номера.

— Но… моминското ти име не е Хандемайър — каза Алексия, без да се замисля. Нуждата да проумее какво става надделя над страха й. — Беше Милър.

— Точно така. Браво — отвърна Луси, допи водата от шишето и го метна на земята. — Боби Милър беше ученическата ми любов. Оженихме се на осемнайсет. Бракът ни продължи само половин година, но запазих фамилията. Хандемайър ми навяваше прекалено тъжни спомени. Ужасяващи спомени. — Тя отново насочи пистолета и го размаха под носа на Алексия като юмрук. — Имаш ли представа изобщо какво причинихте на семейството ми? Ти и Били Хамлин?

Алексия не каза нищо. Очите й бяха приковани в пистолета.

— Нико беше най-сладкото детенце на света, толкова доверчиво, толкова обичливо. Смъртта му ни разби, но мама… — Очите й се наляха със сълзи. — Майка ми беше съкрушена. Така и не се съвзе. Самоуби се две години по-късно, на годишнината от смъртта на Нико. Знаеш ли как? Обеси се в хамбара ни с въженцето му за скачане.

Алексия заклати глава в безмълвен ужас. Спомняше си госпожа Хандемайър от процеса срещу Били. Рут. Колко достойно се бе държала в съдебната зала. Колко красива бе с косата си като светъл карамел и кафявите си очи, същите като на мъртвия й син. Алексия нямаше никакъв спомен от Луси в онзи период. Бе имало сестра на процеса, момиче, което стискаше ръката на майка си. Но Алексия не й бе отделила много внимание. Не можеше да си спомни лицето й.

— Татко почина по-малко от година след нея. Сърцето му не издържа. Ти ми отне всичко! И си мислела, че ще стоя и ще те оставя да изчезнеш, да отлетиш и да си живееш щастливо до края на дните си, без да платиш за греховете си? Няколко десетилетия, най-дългият период в живота ми, не знаех, че ти си виновна. Като всички останали обвинявах Били Хамлин за убийството на брат ми. Него исках да накажа.

— Но Били беше наказан — отвърна Алексия. — Отиде в затвора.

— За петнайсет години? В безопасна килия с храна три пъти дневно? Да не се шегуваш? Това не е наказание. Това е майтап! — Ненавистта в погледа на Луси беше искрена. — Мислех да го застрелям в главата веднага щом излезе от затвора. Но щеше да е прекалено бързо и безболезнено. Знаеш ли колко време е нужно човек да се удави?

Алексия поклати глава.

— Не? Горе-долу. Познай.

— Не знам.

— Двайсет и две минути. Двайсет и двете минути див ужас, които горкият малък Нико е преживял, молил се е, викал е за помощ. Нямаше начин убиецът му да се отърве с бърза смърт. Трябваше да страда както семейството ми, както страдах аз. Трябваше да разбере какво означава да загубиш всички, които обичаш, да загубиш дете. Затова… — тя сви рамене, — затова трябваше да чакам. Чаках Били Хамлин да се ожени, да има дете, да изгради свой бизнес. Кучият му син трябваше да си изгради живота, преди да започна да го унищожавам, така както той унищожи мен.