Сидни Шелдон - Приливът на тайните

— В период от две години „ХМ Кепитъл“ системно е отстранявала клиентите на Били Хамлин и е купувала доставчиците му. Има прекалено много данни за това и едва ли е случайно съвпадение, особено като се има предвид, че фирмата няма нищо общо с автомобилния бранш. Колкото и откачено да звучи, явно Арни е искал фалита на Били Хамлин. И го е постигнал.

Луси мълчеше.

— Та въпросът ми е: защо? Можеш ли да ми посочиш една връзка, една-едничка, която Арни е имал със семейството на Били? Колкото и да е незначителна.

Луси поклати глава.

— Не. Наистина не мога.

— Моля те, опитай — подкани я Алексия. — Трябва да има нещо. Сериозно е, Луси. Дъщерята на Били и съдружникът му Майлоу Бейтс са били убити.

— Знам — спокойно отвърна Луси.

— Когато ти разказах, че Били Хамлин е идвал да ме търси в Лондон, последния път, когато се разхождахме на острова… когато ти разказах за миналото си… не си ли чувала това име и преди?

Луси се усмихна, но този път някак особено. Имаше нещо странно, нещо необичайно и не съвсем нормално.

— Може би Арни го е споменавал?

— Арни никога не го е споменавал.

Луси стана и започна да крачи бавно напред-назад между ръба на скалата и пейката.

Алексия се чудеше защо Луси е ядосана. Дали не бе прекалила с намеците за Арни? Опита се да замаже положението.

— Не обвинявам Арни за нищо. Може да няма нищо общо с телефонните обаждания, нито с убийствата. Не знам.

— Не го обвиняваш. — Луси говореше като робот.

Нещо определено не беше наред. „Да не би да я е напекло слънцето?“

— Но фирмата на Арни изскочи, и то неведнъж, а многократно, навсякъде. Не може да е съвпадение. Трябва да има някаква връзка.

— Разбира се, че трябва!

Луси се изсмя високо, но в смеха й нямаше никаква радост. Беше повече като крякане, на ръба на истерията. Клекна и отвори раницата си. Още вода ли търсеше? Или храна? „Шокирана е — помисли Алексия. — А и май и двете сме вече прекалено старички за такива разходки…“

Луси Майър извади пистолет. И се прицели точно между очите на Алексия. Вече не се смееше. Цялата излъчваше омраза.

— Ти, Алексия, не разбираш ли? Ти си връзката. Може би трябва да те наричам с истинското ти име. Тони. Антония Луиз Джилети — подлата, изобретателна, гадна кучка! Всичко, което се случи — толкова смърт, толкова болка — е заради теб.

Съмър Майър метна чантата на леглото си и после се опъна до нея. Беше смазана от умора, но не от онази, която те води към съня. Вместо това тялото й потръпваше от емоционално напрежение. Загледа се в тавана, все още обсипан със звездичките от детството й, и очите й отново се наляха със сълзи.

„Трябва да говоря с мама“.

В колата баща й, й каза, че сутринта Луси излязла на екскурзия и щяла да се прибере чак късно следобед.

— С Алексия.

— Как така с Алексия? Тя е в Англия.

— Не. С майка ти е.

— Татко, даваха я по всички телевизионни новинарски емисии в Англия. Заради Теди. Видях я.

— Това, което мога да ти кажа, е, че се е обадила на майка ти и е искала да се срещнат, за да обсъдят нещо важно. Толкова важно, че не било за по телефон. Пристигнала е снощи.

Това беше огромна пречка в плана й. Съмър искаше да разговаря с майка си насаме. Щеше да каже и на Алексия, разбира се. Тя имаше право да знае истината за отношенията на сина си с така наречената й най-добра приятелка. Но това щеше да стане по-късно.

От друга страна, идеята да чака до вечерта беше непоносима. Вече беше напрегната до пръсване. Още шест часа и щеше да се побърка.

Като не знаеше какво друго да направи, тя си взе душ, изми си зъбите и се преоблече в по-леки удобни дрехи: отрязани джинси и тънка памучна риза от „Джеймс Пърс“.

— Изглеждаш страхотно, мила — каза Арни, като я видя да слиза по стълбите. — Да кажа ли на Лидия да ни приготви късен обяд?

— Не, благодаря, татко. Не мога да ям.

— Какво означава — не можеш да ядеш? Трябва да се храниш, Съмър. Какво ти е?

— Добре съм, татко. Просто малко ми се гади.

— Да не си бременна?

— Бременна? Боже, татко! Разбира се, че не съм бременна!

— Тогава излез, поседни навън. Лидия ще ти донесе плодове и сирене. Поне това хапни.

Явно беше безполезно да протестира. Съмър тръгна към кухнята.

— О, между другото, майка ти остави това за теб. — Арни й подаде един плик. — Помоли ме да ти го дам, щом кацнеш, но аз забравих. Не й казвай, става ли?

— Писмо? За какво?

— Виж, това вече не знам. Обикновено мистерията на пликовете се разгадава, когато ги отвориш.