Сидни Шелдон - Приливът на тайните

Наблюдаваше Луси, с туристическите й обувки, намазана с крем против изгаряне, напръскана против комари. Един поглед към откритото кръгло негримирано лице на Луси неволно напомни на Алексия, че двете живеят в съвсем различни светове. Алексия бе така привикнала към драми и трагедии през последните две години, че нищо вече не можеше да я шокира. Но светът на Луси беше спокоен както винаги — обикновен и сигурен, нормален и предсказуем. Самата идея, че Арни може да е познавал Били Хамлин, би й прозвучала абсурдно, да не говорим за идеята, че е причинил зло на Били и семейството му.

„Защото наистина е абсурдно. В това няма никакъв смисъл“.

Луси се усмихна.

— Готова ли си?

„Не. Не съвсем“.

— Готова съм. Накъде потегляме, между другото?

Луси я изгледа критично.

— Изненада. Ще видиш.

Отбиха вляво от Пилгрим Роуд и поеха към вътрешността на острова. Солените блата и обраслите с боровинки поляни бяха пресечени от сякаш безкрайни лабиринти песъчливи пътеки, като никоя от тях не бе обозначена. От време на време други туристи изскачаха на някоя от пътеките или кола минаваше покрай тях с леко изпуснати гуми, за да върви по-добре през дюните. Иначе целият район беше пуст, ако не се брояха сърните и зайците, от които островът гъмжеше.

Луси вървеше напред и току поглеждаше картата или спираше да си пийне вода от шишето. Често поглеждаше през рамо и се усмихваше на Алексия — проверяваше дали е добре. Но не се опитваше да води разговор. Алексия беше тази, която предложи екскурзията и която многократно бе казала, че има нужда да поговори с нея. Луси очакваше това да стане, когато Алексия е готова.

Мина час, после втори. Превали обяд и слънцето, приятно топло сутринта, вече прежуряше. Алексия никога не бе идвала в тази част на острова. Чу шума на океана, мощното разбиване на вълните в скалите, и разбра, че сигурно приближават северния бряг. Теченията в тази част на острова бяха по-силни, а приливите непредсказуеми. Както винаги шумът на морето я плашеше, напомняше й за друго време, за друг плаж, който никога нямаше да забрави.

— Какво ще кажеш да си починем? — подвикна тя напред към Луси. — Горещо е.

— Разбира се — отвърна Луси. — Само да изкачим ей онези скали. Там има пейка и ще поседнем.

„Пейката“ се оказа грубо разцепен пън, избутан на четири-пет метра от ръба на скалата, която беше като отсечена. Стръмна камениста пътека, сякаш отъпкана от сърни, а не от хора, се виеше надолу към скрита в ниското пещера.

Вече бяха на най-високата точка и пред тях се откриваше внушителна гледка към Нантъкет. Полето с гъсталаците от пирен и прещип се простираше зад тях докъдето поглед стига, точно както синята морска шир се беше опънала отпред. Алексия имаше чувството, че е кацнала на върха на света.

Алексия седна и отпи дълга глътка вода. Луси направи същото. Изведнъж, тук, на това спокойно, изолирано място, Алексия се почувства готова да говори.

— Има нещо, което искам да те питам.

— Предполагах. Когато се обади от Лондон, малко ме притесни.

Алексия се опита да се усмихне, но не можа.

— Не е… не е лесно.

— И това предполагам.

— Не искам да ме разбереш погрешно.

Луси смръщи вежди.

— Алексия. След всичко, което си споделяла с мен през годините, наистина ли мислиш, че ще те предам точно сега? Давай. Знаеш, че можеш да ми кажеш всичко.

— Става дума за Арни.

Луси не можа да скрие изненадата си.

— За Арни?!

— Да. Когато бях в Ню Йорк, се срещнах с майката на Дженифър Хамлин. Бившата съпруга на Били.

— Знам. Каза ми. Сали. И как тъкмо тя ти е повлияла да простиш на Теди.

„Леле! Наистина ме е слушала в «Илейнс»!“

— Точно така. Тя беше тази, която ми каза за заплахите по телефона, от които се е оплаквал Били. Освен това ми даде информация, контакти и други работи, от някогашния офис на Били.

— И какво? — Луси изглеждаше объркана.

— Обажданията от откачения тип с библейските цитати започнали през периода, когато „Хамлин“ банкрутирала — обясни Алексия. — Затова тя мисли, че може да има някаква връзка. Е, оказа се, че има.

Луси мълчаливо чакаше.

— Връзката е била фирмата „ХМ Кепитъл“. Чувала ли си за нея?

— Разбира се. Това е една от фирмите на Арни.

— Точно така. Видях името му в списъка на директорите. По-късно питах Теди за това и той ми каза, че Арни е основател и собственик.

— Точно така — отвърна Луси.

Не изглеждаше нито сърдита, нито притеснена. Окуражена, Алексия продължи: