Сидни Шелдон - Приливът на тайните

— Не! — изкрещя Алексия. Вече не можеше да овладее ужаса си. — Не, моля ви! Не ме оставяйте!

Луси Майър се усмихна.

„Това е за теб, Нико, миличък мой“.

Скоро щяха да са отново заедно.

Докато се спускаше по пътеката, Съмър забиваше нокти в ронещата се скала.

„Тук са. Трябва да са тук“.

Пътят надолу към пещерата беше по-стръмен, отколкото си спомняше, а приливът бе толкова висок, че брегът не се виждаше отгоре. Но бутилката от вода беше доказателство. Толкова навътре в шубраците майка й би могла да е само на едно място.

И тогава ги видя. Майка й бе клекнала на един перваз над малката пясъчна ивица. Едва ли би забелязала Алексия, ако не бе проследила погледа на Луси. На десетина метра напред глава на човек подскачаше като шамандура.

— Мамо!

Луси се обърна и изкрещя:

— Махай се от там! — „Как ни намери толкова бързо?“ — Отдръпни се от скалата. Много е опасно.

— Само с теб.

— Казах, отдръпни се! — Луси насочи пистолета към нея.

Съмър се облещи от ужас. „Няма да стреля. Не би застреляла собствената си дъщеря“.

— Изчезвай! — изкрещя отново Луси.

Докато Съмър се чудеше какво да направи, скалата под краката й почна да се рони.

Арни Майър скочи от хеликоптера пръв.

Свали слушалките от главата си и без да обръща внимание на виковете на двамата полицаи, приведен мина под още въртящите се перки и се втурна към шубраците.

— Спри, глупак такъв! — викаше след него офицерът. Но Арни продължи да тича към ръба на скалата.

Чу писък на жена, после втори.

„Господи! Дано не съм закъснял!“

Луси гледаше втрещена как дъщеря й лети надолу, пищяща, с размятани ръце и крака като парцалена кукла. Падна на една скална площадка по средата на скалата и главата й тупна силно в камъка. Писъците секнаха.

Луси погледна към вълните. Алексия вече беше почти цялата под вода. Обърна се отново към дъщеря си — Съмър лежеше безжизнена.

„Не е справедливо! Не трябваше да става така“.

Бе искала да наблюдава смъртта на убийцата на Нико. Бе чакала толкова дълго този момент. Цял живот. Ами ако Съмър бе още жива? Ами ако детето й се нуждаеше от помощ, а тя стоеше и бездействаше? Противоестествен гняв завладя Луси. „Защо й трябваше на Съмър да идва? Защо провали всичко?“

— Полиция!

Луси вдигна поглед. Трима мъже стояха горе на пътеката. Единият бе извадил пистолета си и я държеше на прицел. Вторият заслиза към Съмър. Луси се вгледа внимателно. „О, боже, това е Арни!“

— Хвърлете оръжието и вдигнете ръце над главата си.

Луси пренебрегна командата и насочи вниманието си изцяло към третия мъж. Той се спускаше по скалата, завързан с въже през кръста. Явно се насочваше към Алексия.

— Госпожо! Казах да хвърлите оръжието!

Луси затвори очи и стисна пистолета. Беше толкова трудно да се съсредоточи…

Мъжът на ръба на скалата продължи да крещи:

— Хвърли го веднага или ще стрелям!

„Защо не вземе да млъкне? Не мога да мисля при този шум“.

Погледна наляво и забеляза, че Съмър е седнала. Арни се бе добрал до нея. Държеше я, говореше й.

„Добре. Двамата са добре“.

Долу под нея полицаят с въжето вече бе стигнал до пясъка. Луси го видя как се хвърли във водата. Само върхът на главата на Алексия се подаваше на повърхността, но давенето не ставаше бързо. Вероятно бе още жива. Ако полицаят я измъкнеше на брега и й окажеше помощ достатъчно бързо…

И тогава разбра какво трябва да направи.

Прицели се внимателно и изстреля един куршум директно в главата на Алексия.

— Луси. Не! — изкрещя Арни Майър.

Прекалено късно. Край.

Обърна се към Арни, изпрати на него и дъщеря им въздушна целувка, после, преди полицаят горе на ръба да успее да реагира, лапна дулото на пистолета и натисна спусъка.

Долу на брега леките вълни продължиха спокойния си вечен ритъм.

Само че вече почервенели от кръв.

Рокси де Вер гледаше замислено през прозореца.

Пътническият влак — пъстър наниз вагони, — пътуващ от Западен Съсекс към Лондон, бавно прекосяваше покритите с килим от камбанки полета, подминаваше кокетни къщички с каменна зидария и внушителни имения, пухтеше покрай реки и дълбоки долини през тучни пасища, през най-плодородните земи на Англия. Знаците на пролетта бяха навсякъде — в цветовете на ябълките и черешите, в блеенето на агънца, в свежите пориви на бриза, долитащ от френския бряг на Ламанша.

„Такъв ден те кара да се чувстваш щастлив, че си жив“. И точно така се чувстваше Рокси — щастлива, макар и с тъжна нотка заради всичко загубено. Вече имаше само един родител. Един-единствен близък на света, с когото можеше да споделя спомените от детството си и някогашните по-щастливи времена.