Сидни Шелдон - Приливът на тайните

Споделено щастие, споделена болка, споделена тъга. Това едва ли бе най-здравата основа за взаимоотношения, но със сигурност бе всичко, което Рокси имаше. Това и две свиждания на месец. Противно на общото мнение затворите на Нейно величество не бяха хотел „Риц“. Не предлагаха свободни часове за посещения, нито свободно движение през територията. Една гола стая, в която миришеше на дезинфектант и отчаяние, бе заета от дълга маса — от едната страна седяха въдворените, от другата — посетителите. От сега нататък всичките им срещи щяха да се провеждат в тази обстановка…

„Не. Не трябва да мисля за това“.

Наложи си да мисли за бъдещето.

Ако през последните няколко години бе научила нещо, то бе, че всичко е възможно.

Живей замига. Обичай за мига. Прощавай на мига.

Най-потискащото в затворническия живот беше скуката. Монотонният ритъм, нарушаван единствено от звънци и часовете за хранене, разпределян на точни интервали за работа, почивка, тренировки, сън, беше далеч от реалността, от живота отвън.

Единственият начин да направиш затвора поносим бе напълно да се дистанцираш от предишния си живот. Да забравиш кой си бил отвън и да приемеш новия си свят безусловно и без въпроси.

Затворник 5067 бе постигнал това дистанциране. Разбира се, известността не помагаше много. Другите затворници не бяха така склонни да пренебрегват миналото на номер 5067. Помнеха защо е тук и въпреки аристократичното си име и политическите си контакти номер 5067 търкаше наровете и превиваше гръб заедно с наркодилъри и убийци.

Нямаше насилие. Нямаше заплахи. Поне още не. Затворник 5067 обаче никога нямаше да бъде приет от мнозинството въдворени. Животът беше самотен. Но нали тъкмо това беше част от наказанието? Част от онова, което заслужаваше. Посещенията на Рокси нарушаваха тази монотонност, макар че бяха болезнено напомняне за всичко, което затворът отнемаше.

В залата за посещения затворник 5067 наблюдаваше пропускането на семейства и приятели и тръпнеше в очакване. Ами ако не е успяла? Може нещо да я е накарало да си промени мнението? Ето я! Рокси усмихната, провираше инвалидната си количка през масите.

„Дъщеря ми. Скъпата ми дъщеря. Бог да я благослови, че намери сили в сърцето си да ми прости“.

Рокси, завладяна от обич, разтвори ръце за прегръдка.

— Здравей, мамо. — Лицето й сияеше. — Радвам се да те видя.

Разкритията на британската преса за миналото на Алексия де Вер и дълго пазените й тайни предизвикаха най-грандиозния политически скандал след аферата Профумо от деветдесетте години на двайсети век. Политиката никога не бе изглеждала по-мръсна и по-пикантна. Стрелби по американски плажове, убийство, лъжесвидетелстване, фалшива идентичност и дълъг списък с трупове. Цялата история беше като мокър сън за всеки издател на Флийт Стрийт.

Разбира се, за участниците в тези събития реалността беше много по-трагична и по-прозаична. Самата Алексия де Вер се чувстваше късметлийка. Бе извадила късмет, че оцеля. Куршумът на Луси Майър само бе одраскал рамото й, а спасителният екип на полицията я бе извадил от водата и й беше оказал първа помощ, преди да настъпят трайни увреждания. Минути, дори секунди закъснение и всичко можеше да приключи. Алексия се опитваше да не се връща към това.

Беше извадила късмет и в други отношения. Двете с Рокси се бяха върнали една към друга още преди милият Теди да си отиде. (Теди де Вер получи масивен инфаркт в затворническата килия през седмицата, когато в Америка се гледаше делото за екстрадирането на Алексия.) Бе извадила късмет дори със затвора — попадна в британски вместо в американски. Може би вече, най-сетне, бе изплатила дълговете си към боговете. Когато след време напуснеше женския затвор „Холоуей“, щеше да е свободна жена в много отношения.

Онзи ужасяващ ден на плажа на Мартас Винярд бе променил всичко за Алексия. Кой я беше спасил — дали Бог, или съдбата, или щастливата случайност — нямаше никакво значение. Важното бе, че е спасена. Беше убедена, че това е станало по конкретна причина.

Трябваше да каже истината.

Вече не можеше да има тайни.

В болницата в Бостън Алексия разказа на полицията всичко. Призна за проявената небрежност, с която бе причинила смъртта на Николас Хандемайър и така бе допуснала осъждането на Били Хамлин. Според закона вече бе твърде късно да бъде съдена за извършване на непредумишлено убийство. В крайна сметка й дадоха шест години ефективна присъда за лъжесвидетелстване и възпрепятстване на правосъдието.