Сидни Шелдон - Приливът на тайните

Съмър и Арни бяха станали свидетели на злощастната й смърт. Съмър бе само на метри от Луси, когато майка й си пръсна мозъка. Човек никога не преодолява подобно нещо. Арни намери спасение в отричането, но Съмър беше прекалено рационална за такава стратегия. Вместо това се върна в Англия при Майкъл и зарови чувствата си много старателно. Цяло чудо бе, че не беше загубила разсъдъка си.

— Поздрави я, когато я видиш — каза Алексия.

— Ще я поздравя.

— И брат ти, естествено.

— Естествено — виновно отвърна Рокси. Истината беше, че Рокси вече не ходеше при Майкъл. Нямаше смисъл. Тялото му може и да беше в леглото, но него го нямаше там. Премълча това, за да не разстройва майка си. По-добре да се съсредоточи върху бъдещето, върху щастливи мисли.

— Между другото, не че е нещо важно, но излизам с един човек. — Рокси се изчерви.

Лицето на Алексия светна.

— Това е чудесно, скъпа! Кой е той?

— Казва се Уилям. Уилям Каръдърс.

Алексия смътно си спомняше това име.

— Той е агент по недвижими имоти — продължи Рокси. — Всъщност той продаде Кингсмиър след смъртта на татко.

Алексия се намръщи. Канеше се да каже: „Значи знае колко пари имаш и добре си е направил сметката“. Обаче положи усилие и си прехапа езика. Нямаше право да управлява живота на Рокси — и личен, и всякакъв. В определен момент трябваше да се довери на преценката й. В крайна сметка едва ли можеше да е по-лоша от нейната.

— Още е рано да се каже — продължи Рокси. — Въпреки това съм много щастлива.

— Значи и аз съм щастлива. — Алексия стисна ръката й. — Бих искала някога да се запозная с него.

— Някога. — Рокси отново се изчерви. — Да видим как ще тръгнат нещата.

Поговориха още малко. После се чу неизбежното позвъняване, което известяваше края на свиждането. В залата се запрегръщаха затворници със семействата и приятелите си. Някои се държаха стоически, други се поддаваха на емоциите, особено майките с малки деца. Алексия им съчувстваше. Тези безценни детски години, отминали веднъж, не можеха да бъдат компенсирани с нищо. „Рокси и Майкъл имаха щастливо детство. С Теди успяхме да им дадем поне това“.

Изпрати дъщеря си с поглед. Опита се да е оптимистка за бъдещето. Дали този Уилям Каръдърс наистина обичаше Рокси? Или щеше да й разбие сърцето като предишните мъже в живота й? Самата мисъл за това разстрои Алексия, докато се прибираше в килията си.

„Не можеш да я предпазиш — твърдо си каза тя. — И не бива да се опитваш. Любовта е риск. А живот без любов не е живот“.

Бъдещето принадлежеше на Рокси.

И бе единствено в нейните ръце.

Съмър Майър гледаше през прозореца на болничната стая, потънала в мисли.

Какъв приказен ден. Скромната лондонска градинка преливаше от живот и приличаше на истински рай. Ароматът на окосена трева и цъфналите орлови нокти висеше във въздуха като лятна мъглица, а дългите изящни вейки на върбата почукваха нежно по прозореца на Майкъл, сякаш го викаха навън да се порадва на красотата.

„А може би дървото вика мен? — помисли Съмър. — Може би аз трябва да бъда спасявана?“

Баща й със сигурност си го мислеше. Обаждаше й се всеки ден и я молеше да се върне, да продължи живота си, да не се обвързва с Майкъл и с миналото. Милият татко. Съмър го обичаше толкова много, че я болеше. Но Арни не можеше да разбере, че оставането му във Винярд и прекарването на часове край гроба на Луси обвързва него с миналото по най-неподходящия, най-болезнения възможен начин.

Тя продължаваше да сънува смъртта на Луси всяка нощ. Пещерата, пукота на изстрела, почервенялата вода, обагряща пясъка като сок от боровинки върху захар. Разни фрази от писмото я преследваха, чуваше ги изказани с ясния, мил, майчински глас на Луси.

„Той трябваше да умре, миличка. Това беше единственият начин.

Любовната връзка беше просто начин да се сближа с него.

Наистина се надявам да разбереш…“

„Да те разбера?“ — помисли Съмър.

Погледна Майкъл, после отново през прозореца. Не можеше да проумее извършеното от майка й. В най-добрия случай можеше да признае, че Луси е била психически болна. Нещо у нея бе превъртяло след смъртта на любимото й братче. Тази травма, вместо да бъде лекувана, бе останала скрита, задълбочавала се беше, докато не бе сринала цялата личност на Луси.

От една страна, тя бе майката и съпругата, която Съмър бе познавала и обичала през целия си живот. За тази част от нея тя тъгуваше. От друга страна… Съмър се опитваше да не мисли за нея.