Сидни Шелдон - Приливът на тайните

— Ти? Щяла си да го спасиш? — изсмя се Луси. — Ти си се интересувала само от себе си. Още тогава като Тони Джилети и сега като госпожа Всемогъща де Вер. Ти, ти и Хамлин сте оставили Нико да умре!

Водата вече бе до раменете на Алексия.

— Това не е вярно. Не си била там, Луси. Не знаеш какво стана. Аз обичах брат ти. Той беше чудесно момченце.

Луси зави като животно. Запуши ушите си с ръце.

— Не смей! Не смей да ми казваш, че си го обичала!

— Вярно е! — запелтечи Алексия. — Беше ми любимец. Рисуваше ми мили картички.

Преди да каже още нещо, Луси се втурна към нея с рев на дива ярост, натисна раменете й и потопи главата й под водата.

След миг безумен ужас Алексия спря да се бори.

Край. Това беше краят.

Под повърхността цареше тъмнина, тишина и спокойствие. Тук нямаше Луси, нито крясъци, нито лудост, нито болка. Завладя я спокойствие. Отпусна се, предаде всяка частица от тялото си в прегръдката на смъртта.

„Няма от какво да се страхувам“.

Всичко около нея се движеше все по-бавно. Вече не усещаше нищо, освен собствения си слаб пулс. В съзнанието й изникнаха един по един хората, които обичаше.

Майкъл, отново здрав, усмихнат, млад, кипящ от енергия и оптимизъм.

Рокси — вървеше към нея, разтворила ръце за прегръдка, сияеща от обич, простила всичко.

Теди, какъвто го помнеше от първите дни на връзката им. Забавен, мил, самоотвержен, изпълнен с обожание.

Били Хамлин, млад, силен, усмихнат на плажа в Мейн.

Започна да се моли. „Дано Майкъл намери покой. Дано Рокси прости на баща си“. За себе си не помоли нищо.

Помисли си колко арогантна е била да си въобразява, че изобщо може да контролира нещо. Да си мисли, че може да избяга от съдбата.

Луси беше права за едно: смъртта на Николас Хандемайър наистина заслужаваше жертва. Но тази жертва трябваше да е само на Алексия. През целия й живот океанът я зовеше, притегляше, настояваше тя да се върне и да плати дълга си: живот за живот, душа за душа. Сега, най-сетне, кръгът се бе затворил.

— Какво е това?

Пилотът посочи през стъклото.

Арни Майър и разследващият офицер погледнаха накъде сочи.

— Кое? — попита Арни. — Нищо не виждам.

— Там, в подножието на скалата — отвърна пилотът. — Подминахме го. Ще обърна. Мисля, че видях…

— Хора! — Офицерът насочи бинокъла си. — Определено. Точно до водата. Сигурно са те.

— Нищо не виждам — отчаяно каза Арни, когато вертолетът рязко се наклони надясно и стремглаво се спусна над океана като птица за риба. — Къде? Съмър с тях ли е? Какво виждате?

Никой не му отговори.

— Брегова охрана! — изрева офицерът в предавателя. — Искам спешно съдействие. Две жени. Да. Не, от тук не можем да се доближим.

— Какво искате да кажете? — викна панически Арни Майър. — Приливът се покачва. Ще се удавят!

Офицерът го погледна право в очите.

— Не можем да се приближим повече. Ще се ударим в скалите.

— Но трябва да направим нещо!

— Ще се разбием, господин Майър. Не можем да стигнем до тях. Съжалявам.

Алексия де Вер продължаваше да се моли.

„Моля те, прости ми. Заради Николас. Заради Били. Заради всички страдания, които причиних“.

Луси Майър бе пуснала главата й и се бе качила на един малък скален перваз, за да я наблюдава как умира бавно. Докато жадно си поемаше въздух, примижавайки от болка, когато кислородът нахлуваше в дробовете й. Алексия се сети, че Луси също се кани да умре. Вълните щяха да повлекат и нея само минути след като погълнат Алексия.

„Сигурно е знаела това, когато ме доведе тук. Не я интересува, че ще умре. Иска го. Очаква покоя. Но чак след като ме види наказана. Тя просто иска всичко да си дойде на мястото. В крайна сметка, оказва се, че двете сме толкова еднакви…“

Някакъв шум я изтръгна от мислите й. Отначало беше като глухо жужене на пчела, но ставаше все по-силно и по-силно, докато не заглуши гръмкото разбиване на вълните. Алексия вдигна глава.

Хеликоптер! Спасение!

До този момент не изпитваше страх. Защото си мислеше, че смъртта е неизбежна, че е успяла да я приеме, да се примири. Но сега, когато имаше шанс за живот, за спасение, адреналинът и отчаянието отново завладяха тялото й.

„Искам да живея!“

Вече само лицето й се подаваше над водата. Инстинктивно понечи да размаха ръце, но те бяха закопчани с белезници под вълните. Заплака.

— Тук съм! — напразно завика тя към небето. — Тук съм! Моля ви, помогнете ми.

Хеликоптерът се поклащаше точно над главата й — толкова близо и същевременно толкова далеч. Алексия напрегна очите си срещу светлината, надяваше се да види стълба или въже. Вместо това хеликоптерът с едно ненадейно завъртане се понесе в синевата.