Гийом Мюссо - Сентръл Парк

— Здравей, Томас.

— Опитах се да позвъня на домашния ти телефон в Астория, след това на джиесема, но не ми отговори.

— Вероятно батерията е изтощена. Как ме намери?

— Спомних си, че през тази седмица се провежда Конгресът на Американската асоциация по психиатрия. Обадих се в секретариата и те ми съобщиха, че си запазил стая в „Гринуич“.

— Какво искаш?

— Май си получил много аплодисменти след доклада, който изнесе вчера за психиатричното измерение на болестта на Алцхаймер…

— Остави настрана комплиментите, ако обичаш!

— Прав си, да вървим направо към целта: интересува ме мнението ти за една пациентка.

— В пет часа сутринта? Томас, искам да ти припомня, че вече нищо не ни свързва!

— Жалко, бяхме добър екип. Чудесно сътрудничество между психиатър и невролог.

— Да, но всичко свърши: продадох ти моя дял от клиниката.

— Това беше най-голямата глупост…

Габриел се нервира.

— Няма да водим отново този спор! Знаеш добре какви бяха съображенията ми!

— Да, да се преместиш в Лондон, за да можеш да възпитаваш сина си. И какво спечели? Съдебна забрана, която те принуди да се върнеш в Съединените щати.

Габриел усети как очите му го заболяват. Разтърка слепоочията си, а приятелят му се върна към темата, заради която го търсеше.

— Съгласен ли си да погледнеш досието? Много те моля… Преждевременен Алцхаймер. Случаят ще те развълнува! Изпращам ти го по имейла и ще те потърся отново след двайсет минути.

— И дума да не става. Лягам си. Не ме търси повече — рече той твърдо и затвори.

Остъкленият прозорец като в огледало му разкри образа на изморен мъж, небръснат и угнетен. На мокета, до крака на канапето, намери смартфона си — с изтощена батерия — и го включи да се зарежда. Отиде в банята, прекара десет минути под душа, за да се измъкне от летаргията. По халат се върна в салона. Приготви си двойно еспресо на кафемашината и го изпи, гледайки как водите на река Хъдзън блестят от заревото на деня. Направи още едно кафе и включи лаптопа си. Както предполагаше, имейлът от Томас го чакаше…

Колко е вироглав този тип!

Неврологът му беше изпратил досието на пациентката. Крейг знаеше, че Габриел ще го прегледа от любопитство и не се лъжеше.

Габриел отвори файла на PDF и прехвърли първите страници по диагонал. Необикновеният профил на пациентката привлече вниманието му: Алис Шефер, трийсет и осем годишна французойка с хармонични черти и открито лице; къдрава коса, която непокорно се измъкваше от кока. Той отдели няколко секунди на снимката и очите им се срещнаха. Светли ириси, едновременно интензивен и стеснителен поглед, тайнствен вид, неразгадаем. Въздъхна. Тази гадна болест пакостеше на все по-млади хора.

Габриел прехвърли досието до края. Първо се появиха десетки страници резултати от прегледи и от изследвания на мозъка — магнитен резонанс, позитронно-емисионна томография, лумбална пункция, — които водеха до категорична диагноза, направена от професор Еварист Клузо. Независимо, че никога не се беше срещал с него, Габриел познаваше репутацията на френския невролог. Светило в занаята.

Втората част от досието започваше с формуляр за приемането на Алис Шефер в болницата „Себаго Котидж“, специализираната клиника за смущения в паметта, която той основа с Томас и двама съдружници. Център за лечение на болестта на Алцхаймер. Младата жена беше приета преди шест дни, на 9 октомври, за да бъде лекувана с дълбочинна церебрална стимулация, „специалитета“ на клиниката. На 11 й беше имплантиран невростимулаторът, който предизвикваше постоянна електрическа стимулация от няколко волта, а пациентите го наричаха „церебрален пейсмейкър“. След това нямаше нищо.

Странно.

Според протокола, имплантацията на три електрода трябваше да бъде извършена на следващия ден. Без нея пейсмейкърът беше ненужен. Габриел изпи последната глътка кафе, когато смартфонът му звънна на бюрото.

— Прочете ли досието? — попита Томас.

— Сега чета. Какво всъщност очакваш от мен?

— Помощ, тъй като съм в безизходица. Алис Шефер вчера избяга от клиниката.

— Избяга ли?

— Тя е ченге, умее ги тези работи. Напуснала стаята си, без да предупреди никого. Успяла да заблуди медицинските сестри и дори ранила Калеб Дюн, който се мъчел да я задържи.

— Дюн? Пазачът ли?

— Да, този глупак измъкнал оръжието си. Борил се с жената и опитал да й сложи белезници, но тя го надвила. Видимо е стреляла без да иска, но е отнесла пистолета му и белезниците.