Гийом Мюссо - Сентръл Парк

Спомням си всичко.

В романите на Конан Дойл, Шерлок Холмс никога не казва: „Елементарно, Уотсън.“/ Кодът на кредитната ми карта е 9728/ Номерът е 0573 5233 3754 61/ Шифърът е 793/ Първият филм на Стенли Кубрик не е „Целувката на убиеца“, а „Страх и желание“/ През 1990 г. рефер на мача между „Бенфика“ и „Олимпик“ от Марсилия, който призна на Вата гол, вкаран с ръка, беше Марсел ван Лангенхов. Баща ми плака/ Паричната единица на Парагвай е гуаран/ Паричната единица на Ботсвана е пула/ Моторът на дядо ми беше Кавасаки Н1/ На двайсет години, баща ми караше Рено Гордини, цвят „френско синьо“.

Спомням си всичко.

Кодът на дома ми е 6507В, кодът на асансьора е 1321А/ Учителят ми по музика в шести клас се наричаше господин Пиге. Той ни караше да свирим „Тя е като дъгата“ на Ролинг Стоунс на блокфлейта/ Купих първите си два музикални диска през 1991 г., преди някаква матура: „Вятър в равнините“ на групата „Черно желание“ 77 77 „Черно желание“ е френска рок-група, създадена през 1985 г. в град Бордо; разпуска се през 2010 г. и „Импромптю“ от Шуберт, издадено от звукозаписната компания „Дойче Грамофон“ в изпълнението на Кристиан Цимерман 78 78 Кристиан Цимерман (1956) е полски класически пианист от еврейски произход. / Изкарах 16 от 20 възможни точки на бакалауреата по филология. Темата беше „Страстта винаги ли е пречка за себепознанието?“ / В лицея бях в група С3. Четвъртъците ни четяха лекции в продължение на три часа в зала 207: сядах на третия ред до Стефан Мюратоар и в края на деня, той ме откарваше у дома със скутера си Пежо ST, който много се мъчеше при изкачванията.

Спомням си всичко.

„Дамата на сърцето му“ от Албер Коен 79 79 Албер Коен (1895–1981) е швейцарски поет, писател и драматург от еврейски произход; „Дамата на сърцето му“ е най-известният негов роман, един от шедьоврите на прозата през XX век. е 1109 страници в джобно издание „Фолио“/ Збигнев Прайснер 80 80 Збигнев Прайснер (р. 1955) е известен полски композитор, пишещ музика предимно за кино. е създал музиката за филма „Двойственият живот на Вероник“ на режисьора Кшищоф Кешловски/ Когато бях студентка, номерът на стаята ми в общежитието беше 308/ Вторник в ресторант „U“ беше специален ден за лазаня/ В „Съседката“ на Франсоа Трюфо героинята, чиято роля изпълнява Фани Ардан, се нарича Матилд Бошар/ Спомням си вълнението, което изпитах, когато слушах на първия си айпод песента „Това са моите хора“ на френската хип хоп група NTM, в нея те използват прелюдия от Шопен/ Спомням си къде бях на 11 септември 2011 г.: в хотелска стая, на почивка в Мадрид, с по-възрастен любовник. Женен комисар, който приличаше на баща ми. Срутването на кулите близнаци в тази угнетяваща атмосфера/ Спомням си за това сложно време, за отровните мъже, които ненавиждах. Преди да разбера, че трябва малко да се обичаш, за да можеш да обичаш другите…

Поемам по моста на инвалидите, нося се по авеню „Франклин Рузвелт“ и тръгвам по рампата, която слиза в подземния паркинг. Пеш стигам до момичетата, които ме чакат при големия магазин за автомобили „Фиат“ на Ронд Пойнт на „Шан-з-Елизе“.

— Здравей, Алис!

Те са насядали на терасата на кафене и похапват снаксове. Присъединявам се към тях и поръчвам чаша шампанско, която изпивам почти на една глътка. Обсъждаме света, шегуваме се, разменяме последните клюки, споделяме проблемите си с мъже, говорим за дрехи, за работа. Поръчваме коктейли и пием за приятелството ни. След това потегляме, посещаваме различни заведения: „Лунна светлина“, „Тринайсетият етаж“, „Лондондери“. Танцувам, оставям мъжете да се приближат до мен, да ме побутват, да ме докосват. Не съм болна. Възбудена съм.

Не искам да умирам. Не искам да посървам. Няма да бъда разшита жена. Няма да увяхна като рано откъснато цвете. Пия: бакарди мохито, шампанско, Бомбай тоник… Няма да свърша с изпразнен мозък и мътни очи, ругаейки санитарките и нагъвайки компот.

Всичко около мен се върти. Подпийнала съм, весело ми е. Пияна съм от свобода. Времето тече. Наближава полунощ. Целувам момичетата и поемам към подземния паркинг. Трети етаж надолу. Осветление като в моргата. Миризма на урина. Токчетата ми почукват по бетона. Изпитвам погнуса, прилошава ми. Залитам. За няколко секунди нетрезвото ми състояние ме довежда до страшна тъга. Чувствам се потисната, скапана. Имам бучка в гърлото и всичко лошо излиза на повърхността: представата за мозъка ми, атакуван от сенилни плаки, страхът от тежко корабокрушение. Уморена неонова светлина примигва и цвърчи като щурец. Изваждам ключодържателя си, задействам автоматичното отваряне на колата и се стоварвам зад волана. Сълзите напират в очите ми. Чувам шум… Има някой на задната седалка! Обръщам се рязко. Някакво лице изплува от сенките.