Гийом Мюссо - Повикът на ангела

— А училището върви ли? В кой клас си?

Тя се усмихна.

— Добре, не се чувствайте задължен да разговаряте с мен.

— Какво искаше да докажеш с това бягство?

— Този път вие ми лазите по нервите — рече и отново потъна в четенето на вестници.

23 часът

Алис спеше от два часа, но се разбуди при Бон 129 129 Бон е френски град, винената столица на Бургундия. , ние продължавахме да се движим по шосе А6 в посока към Лион.

— За кога е предвидено погребението на баща ви? — запита тя.

— За вдругиден.

— От какво е починал?

— Не знам.

Тя ме погледна странно.

— Не си говорехме от петнайсет години — казах и останах уклончив.

Но тъй като не се чувствах виновен за нищо, продължих още малко с изповедта си:

— Баща ми държеше ресторанта „Ла Шевалие“, обикновено заведение, на площад „Либерасион“ в Ош. През целия си живот мечтаеше да получи една звезда от пътеводителя „Мишлен“, но не успя да я постигне.

Изпреварих няколко коли, преди да продължа:

— През лятото, когато навърших четиринайсет години, се трудех в ресторанта като готвач. Вечер след работа оставах в кухнята, за да експериментирам идеите си. Така създадох три блюда и два десерта, които — под натиска на помощника си — баща ми прие да включи в менюто. Много бързо, тъй като мълвата се разнасяше от ухо на ухо, хората започнаха да идват в заведението, за да опитват специално тези ястия. Моите ястия. Баща ми не се помири, че го засенчвам. В началото на учебната година, за да ме отдалечи, ме записа в един интернат в София-Антиполис, в югоизточната част на Франция.

— Тежко е…

— Да. В месеците, които последваха, „Мишлен“ присъди една звезда на семейното заведение, като цитира новите вкуснотии в ресторанта! Баща ми жестоко ми се разсърди, сякаш съм провалил най-хубавия ден в живота му.

— Какъв глупак!

— Това беше първият етап от конфликта между нас.

Тя грабна лежащия в краката й екземпляр от „Тайм аут Ню Йорк“ и ми показа пасажа от статията, на който беше обърнала внимание.

— А тази история истина ли е или легенда?

— Трябва да избера, да чета или да шофирам…

— Казват, че сте съблазнили съпругата си с макарон 130 130 Макаронът е традиционен френски сладкиш с хрупкава коричка и мека средина с пълнеж. Как се прави, ще научим по-нататък в романа. ?

— Мълвата е малко пресилена — отвърнах и се усмихнах.

— Разкажете ми!

— По онова време Франческа току-що се беше омъжила за банкер. Беше на сватбено пътешествие в Лазурния бряг, в хотела, където работех. Влюбих се в нея още от пръв поглед, както се хваща вирус. По-късно — вечерта — я видях на плажа, беше без съпруга си. Вървеше край вълните и пушеше цигара. Попитах я кой десерт предпочита. Каза ми, че е мляко с ориз и с ванилия, правила й го нейната баба…

— И след това?

— Прекарах нощта на телефона, разговарях със Съединените щати. Успях да се свържа с баба й, за да науча точната рецепта на десерта, а на следващия ден работих от зори до мрак, за да създам макарон с пълнеж от мляко с ориз. Приготвих дузина и й ги предложих. Легендата стори останалото.

— Трябва да ви се признае, че имате класа — рече девойката.

— Благодаря ти.

— В крайна сметка вие сте малко като Шуман — пошегува се тя. — За да се хареса на любимата си, той писал концерти. А вие създавате за нея макарони!

Шалон сюр Саон, Турнюс, Макон… Беше полунощ, когато една табела ни предизвести: „Лион — 60 км“.

— Happy New Year — каза Алис.

— Честита Нова година — отвърнах й.

— Стърже ми коремът…

— И моят. Ще спрем в някоя бензиностанция, за да купим сандвичи.

— Сандвичи! — възкликна тя. — Празнувам Новата година с най-големия кулинар на света и той иска да ми пробута шибаните сандвичи в целофан!

За първи път от седмица насам избухнах в смях. На това момиче не му липсваше остроумие.

— Какво искаш да направим? Не мога да готвя в кола.

— Защо не спрем някъде?

След четиристотин и петдесет километра без почивка и двамата бяхме изморени.

— Права си: заслужаваме малко отдих.

Двайсет минути по-късно минах през изхода „Гар дьо Пераш“, след това продължих към центъра на града, където паркирах на място, запазено за доставки.

— Последвай ме.

Въпреки студа градът живееше: музика, патардия, групи от майтапчии, пияндета, които ревяха неприлични песни…

— Никога не съм обичала 31 декември — каза Алис и вдигна ципа си до врата.

— Аз също.

Цяла вечност не бях стъпвал в Лион. Седемнайсетгодишен, в продължение на три месеца бях чирак в кухнята в ресторант, близо до операта, на ъгъла между улиците „Лонг“ и „Пльоней“.