Гийом Мюссо - Повикът на ангела

Когато Франческа влизаше в стая, тя омагьосваше всички погледи. Жените искаха да стане тяхна най-добра приятелка, мъжете мечтаеха да спят с нея, децата оценяваха нежността й. Това се случваше почти механично, неизбежно, естествено. Преживяхме нашите нажежени до бяло години любов, при такова разпределение на дейностите аз имах славата, тя имаше блясъка и магнетизма. В продължение на десет години равновесието в нашата обич се крепеше на тази нишка.

По магистралата стигнах в Олне за двайсет минути. Намерих място на улица „Горки“, недалеч от сградата, където живееше Кристоф Салвейр.

— Джонатан е — обявих след като натиснах звънеца.

— Кой Джонатан?

— Джонатан Лампрьор, твоят братовчед.

Салвейр беше син на сестрата на майка ми. Никога не се бяхме виждали, докато той ми се обади в Ню Йорк преди три години. Прекарваше ваканцията си в Голямата ябълка, но полицаите го арестували при сбиване в някакъв бар. Не познаваше никого в Манхатън и нямаше нито грош. Изпитах роднинско състрадание и платих паричната гаранция. В продължение на петнайсет дни го подслоних в една от пристройките на ресторанта, в очакване неприятностите му да приключат. Братовчедът беше откровен с мен и не скри с какво се занимава във Франция: пласираше кокаин. От напрежение тръпки полазиха по гърба ми, но той ме увери, че е чист на американска територия.

— Какви ги дириш тук? — запита ме, след като отвори вратата.

— Нуждая се от една услуга — казах и влязох в апартамента.

— Идваш не навреме, по дяволите. Върнах се „да смажа шкембето“, но трябва отново да изляза.

— Важно е.

— Какво ти трябва?

— Необходимо ми е оръжие.

— Оръжие ли?

— Патлак.

— Видя ли да пише „оръжейна“ на вратата? Откъде да ти намеря патлак?

— Направи усилие!

Салвейр въздъхна.

— Нова година е, мътните те взели! Хората празнуват и трябва да разхвърлям чудовищно количество дрога. Ела утре.

— Не. Нужен ми е тази вечер!

— Тази вечер не мога. Трябва да пласирам максимум кокаин за минимум време.

— Спомняш ли си, че ти помогнах, когато беше нагазил в лайната…

— А кой ще ми плати пропуснатите ползи?

— Кажи колко искаш.

— Ще ти помогна и ти ще купиш дрога за 4000 евро.

И прибави 3000 за патлака.

— Добре — отговорих непредпазливо. — Нямаш нищо против доларите, предполагам?

Напускайки Ню Йорк, бях изпразнил касата си и имах в джобовете повече от 10 000 долара.

— Дай ми един час — заяви той. — Можеш да ме чакаш тук: почини си, изглеждаш кофти.

Последвах съвета му и се стоварих на канапето. На масата имаше начената бутилка коняк. Сипах си голяма чаша, после още една, за да заспя.

Салвейр се върна малко след 20 часа.

— Взех ти каквото намерих — каза и ми подаде хромиран револвер с черна дръжка.

Патлакът беше с малки размери, но тежък. С пет патрона, барабанът беше пълен.

— Това е „Смит&Уесън“, модел 60, калибър 38.

Информацията влезе през едното ми ухо и излезе през другото.

Дадох му мангизите и той ми връчи затворено с цип найлоново пликче, което съдържаше двайсет дози кокаин. Поколебах се дали да не му ги оставя, но в края на краищата реших да ги взема и по-късно да ги унищожа.

Така поне никой няма да ги консумира — оправдах постъпката си.

Знам, че понякога съм много наивен.

20 часът

Сложих патлака и пликчето в жабката и се насочих към хотела. Нямаше нужда да включвам джипиеса, за да се върна по обратния път: шосе А1, после минах през „Порт дьо ла Шапел“…

По дяволите.

Глупаво пропуснах едно разклонение. Конякът ме беше замаял. Изведнъж изгубих сигурност и за името на улицата. Между „Порт дьо Клинанкур“ и „Порт дьо Клиши“ продължих петстотин метра по булевард „Де Марешо“.

Мястото не беше приветливо. Под бледата светлина на рекламните пана група проститутки дебнеше за клиенти. Някои коли спираха: смъкваха стъклата на прозорците, типовете обсъждаха цената на сеанс или на минет и после в зависимост от отговора си тръгваха с момичето. Или не. Пред мен светна червен светофар. Бях блокиран пред навес на автобусна спирка. Девойка от Изтока, с къса пола и кожени ботуши, потропа на прозореца и ми показа прелестите си. Опитах се да не й обръщам внимание, но тя ми предложи хореографско мини изпълнение в стил „Мулен Руж“. Очите й бяха тъжни и празни. Стана ми мъчно и реших да смъкна стъклото, за да й изкажа комплимент за танца.

Знам, че съм наивен.

Две полицейски коли се носеха като вихър и достигнаха на двайсетина метра зад мен. За по-малко от три секунди улицата започна да вибрира от шума на сирените. Ченгетата бяха твърдо решили да проявят усърдие в новогодишната нощ и да отведат проститутките, а и да проверят самоличността на клиентите.