Гийом Мюссо - Повикът на ангела

— Слушам те.

— Ако си спомням добре, когато идвах на консултации, ти записваше нашите сеанси, нали?

— Да, но те могат да се преброят на пръстите на едната ми ръка — сети се тя и написа името на Джонатан върху клавиатурата на компютъра си.

Когато се появи досието му, лекарката уточни;

— Има три записа.

— Можеш ли да ми извадиш файловете?

— Естествено, незабавно ще ти ги изпратя по имейла. Това е част от терапията. Имаш ли нужда от нещо друго?

— Благодаря, това е достатъчно — отвърна той и стана.

— Добре, няма да настоявам.

Тя на свой ред се изправи, свали престилката и я окачи на стенна закачалка.

— Работното ми време приключи, да те закарам ли? — предложи и облече непромокаемо манто от кафява кожа, което я правеше да прилича повече на топмодел, отколкото на лекар.

— Съгласен съм.

Той я последва в подземния паркинг и отидоха до чисто нова кола „Ауди Спайдер“.

— Колко консултации седмично правиш, за да си позволиш такова бижу?

— Не е моя — отвърна тя и завъртя ключа.

Виждам: твоят брокер се е върнал.

— А жена ти?

Джонатан реши, че въпросът е абсурден, и сви рамене.

Кабриолетът пое по „Буш Стрийт“ и зави по „Левънуърт“. Ана-Лучия обичаше да живее опасно. Тя се възползва от дългата дясна ивица на „Калифорния Стрийт“, за да увеличи значително скоростта.

— На какво си играеш?

— Извини ме — рече тя и намали.

Замислена, изкачи в мълчание „Грант Авеню“, а после и „Ломбард“. След малко се реши да констатира:

— Ти приличаш на мнозина други, Джонатан: изгубен в сенчестите си зони. Ще се почувстваш много по-добре, когато се избавиш от бремето на своите призраци.

— Призраците вероятно са леки — усмихна се той.

— Но веригите, които влачат, тежат тонове — не му остана длъжна тя.

Той размисляше над този бърз и находчив отговор през останалата част на пътя, докато тя го остави на върха на „Телеграф Хил“.

— А ти — по-добре ли си? — запита, отваряйки вратата на Спайдъра.

— Не — призна тя, — но това е друг проблем.

— Добре, няма да настоявам.

Усмихна му се и като вихър полетя към светлините на града.

Успокоен, че се прибира, Джонатан отвори вратата на дома си. Маркус беше заспал на канапето пред стар епизод на „Стар Трек“. Той загаси телевизора и след това надникна в стаята на сина си, за да провери дали всичко е наред. Чарли спеше със стиснати юмруци. Беше откъртил пред таблета, помагайки на „Ядосаните патета“ 116 116 Популярна компютърна игра. да се преборят със зелените прасета.

Малко гневен, Джонатан дезактивира електронната плоча. Когато той беше на тази възраст, заспиваше с книга, а не пред екран! Помисли за дългите часове, които прекарваше с „Тин-тин“, с „Тримата мускетари“, с Марсел Паньол 117 117 Марсел Паньол (1895–1974) е известен френски писател, драматург и кинорежисьор. , с Жул Верн, а после, по-късно, със Стивън Кинг и с Джон Ървинг. Всичко това сега му изглеждаше далеч. Телевизията, конзолите за игра, компютрите и телефоните — екраните и електронните мрежи омагьосваха живота от най-ранна възраст. Повече за зло, отколкото за добро.

Дали не съм станал стар глупак? — запита се той, преди на свой ред да се поддаде на чара на компютъра си. Седна пред екрана, за да провери дали имейлите от Ана-Лучия бяха пристигнали.

Имаше три файла mp3, отговарящи на три сеанса, които той бе провел с нея. Знаеше съвсем точно какво търсеше. Пасажът, който искаше да прослуша, се намираше в началото на втория сеанс.

Сложи си слушалките, загаси лампата и се настани на канапето, за да чуе записа.

В първите минути най-вече звучеше невероятно успокоителният глас на Ана-Лучия, която се опитваше да доведе пациента си до състояние на пълна релаксация, подобно на лек хипнотичен сън.

След това тя се насочи към същината на разговора:

Миналия път вие ми разказахте за най-отвратителната седмица от живота ви: тези няколко дни, в които едновременно сте изгубили съпругата си и вашата работа. Седмица, в която сте научили за смъртта на баща си, с когото не сте разговаряли от петнайсет години. Казахте ми, че дълго сте се колебали дали да отидете на погребението му. Накрая, все пак сте се качили на самолета за Париж, нали така?

След кратко мълчание Джонатан започна своята изповед. От времето на медийната му аура беше свикнал с телевизионните камери и беше врял и кипял в интервютата. Но от две години не се беше „слушал да говори“ и му се стори странно доколко изказът и произношението му по онова време бяха заредени с емоции и страдание: