Гийом Мюссо - Повикът на ангела

Пристигнах в Париж в късния следобед на 31 декември. Тази година зимата беше вледеняваща в цяла Франция. Седмица преди това беше валял сняг и на някои места столицата приличаше на ски шанца…

Пристигнах в Париж в късния следобед на 31 декември. Тази година зимата беше вледеняваща в цяла Франция. Седмица преди това беше валял сняг и на някои места столицата приличаше на ски шанца…

Париж

Преди две години

31 декември 2009 г.

Наех кола на летището, немска, удобна и надеждна за зимни условия машина. Можех да летя до Тулуза, но заради празниците погребението на баща ми беше отложено за 2 януари и идеята да прекарам скръбна Нова година със сестра ми и със съпруга й ме отблъскваше.

Така че реших да стигна до Ош 119 119 Ош е град в Южна Франция, главен административен център на департамента Жер. с автомобил, като тръгна натам чак следващата вечер. Дотогава ми оставаха двайсет и четири часа за убиване. Не бях затварял очи от три дни и смятах да удавя безсънието си в една много дълга нощ. Мечтаех за хапчета, способни да приспят цял полк, но нямах никакви медикаменти в себе си, а да открия лекар по това време не беше лесно. Преди всичко трябваше да си намеря хотел, тъй като в този, където обикновено отсядах, в VI район, нямаше свободни стаи.

— Всичко е пълно — сухо ме осведоми рецепционистката.

Обикновено, дори когато минавах оттук импровизирано, отговорните фактори в хотела ме посрещаха тържествено, защото бях Джонатан Лампрьор, за тях беше чест, че съм избрал техния подслон, тъй като бяха закачили моя снимка с посвещение в малкия салон редом с тези на други VIP личности, които бяха пребивавали тук. Но вестите летят бързо и чиновниците несъмнено бяха наясно, че съм в „немилост“, тъй като никой не направи и най-малко усилие да ми помогне. Познавах няколко колеги в хотелиерството и луксозното ресторантьорство, но мазохизмът ми си имаше граници и реших да не им правя подарък, като гледат падението ми. След няколко разговора по телефона накрая намерих стая в скромен хотел, на площад „Шато Руж“, на ъгъла на булевард „Барбес“ и улица „Пуле“. Стаята ми беше наистина „скромна“, дори спартанска. Най-вече можеше да пукнеш от студ. Опитах се да увелича парното, но нищо не се промени. Беше 17 часът: навън вече беше тъмно. Седнах на леглото и се хванах за главата. Липсваше ми синът ми, съпругата ми ми липсваше, липсваше ми моят живот. За една седмица изгубих всичко. Преди няколко дни живеех със семейството си в просторно жилище в „Трибека“ 120 120 Моден квартал в западната част на Манхатън — Ню Йорк, там живее и Робърт де Ниро. , ръководех империя, имах Черна карта 121 121 Или карта „Центурион“: най-скъпата кредитна карта, пусната в обръщение от компанията „Американ Експрес“. и по трийсетина предложения да дам интервю седмично… Тази вечер изпитвах желание да плача и щях да прекарам Нова година в самотата на отвратителна стая.

You’ll never walk alone…

Злокобната очевидност изведнъж ме обзе. Напуснах стаята, за да отида при колата. Докато карах, зададох адрес на джипиеса улица „Максим Горки“ в Олне су Боа 122 122 Североизточно предградие на Париж, на 14 километра от центъра на града. , и се оставих да ме води женският глас на навигатора. На седалката до мен лежаха френските и американските вестници, купени на летището. Галската преса, която често ме беше премълчавала през последните години, този път тръбеше радостно: Лампрьор детрониран, Лампрьор абдикира, Сгромолясването на Лампрьор…

Такава беше играта на медиите и аз бях подготвен за нея. Въпреки това тези заглавия бяха опустошителни и аз ги посрещах като юмручни удари право в лицето ми. Трудно ми беше дори да си помисля, че ще се възправя с нова сила. Какво знаех да правя, освен да измислям кулинарни рецепти? Нищо или почти нищо… Изгубвайки Франческа, изгубих пламъка, който ме теглеше напред, отприщването, което ме превърна от „обикновен“ сръчен готвач в „собственик на най-добрата кухня в света“. Имаше двайсет и пет тризвездни ресторанта във Франция и около осемдесет в света, но само в един от тях листата на чакащите се попълваше за година напред. Това се случваше при мен и знам, че го дължах на Франческа. Защото само това ме крепеше: изключителната любов, страстта, непрекъснатата необходимост да я съблазнявам. Срещнах Франческа на трийсет и една години, но съм я търсел още от времето на лицея. Петнайсет лета съм се надявал, че жена като нея съществува някъде по света. Жена, красива като Катрин Зита-Джонс, на която са присадили мозъка на Симон дьо Бовоар. Жена, която има десет чифта обувки „Стилетос“ 123 123 Луксозни дамски обувки на високи токчета. в гардероба си, но е способна да ви говори за влиянието на музиката на Хайдн върху творчеството на Бетовен или за ефекта на черния цвят в картините на Пиер Сулаж 124 124 Пиер Сулаж (1919) е френски художник абстракционист, който обича да се заиграва с нюансите на черния цвят и го нарича „черно-светлина“. .