Гийом Мюссо - Повикът на ангела

Той познаваше това момиче.

Беше я срещал.

Беше говорил с нея.

Поразен от вълнение, затвори решително компютъра. Сърдечният му ритъм беше ускорен, ръцете му изтръпнаха. Пое дълбоко въздух, за да си възвърне спокойствието, но не успя.

Споменът за една среща, която беше оставила в съзнанието му неизлечим белег, бързо се появи на повърхността. Опита се да го отблъсне, но тялото му бе обзето от леден трепет, който се разтваряше под властта на страха.

Искаше на всяка цена да се добере до истината.

Сан Франциско

Понеделник, 19 декември

22 и 30 часът

Джонатан слезе от трамвая близо до катедралата „Грейс“ 112 112 Катедралата „Грейс“ се намира на хълма Ноб; това е катедралната църква на епископалната епархия в Калифорния, създадена е през 1849 г. . Градът беше потънал в непрозрачна белота, която заглушаваше звуците и обгръщаше улиците с воал на тайнство. Той пресече „Пауел Стрийт“ пеша и премина още стотина метра, преди да стигне до болницата „Ленокс“.

— Очаква ме доктор Моралес — обяви на приемното гише.

Тъй като го помолиха да почака в хола, той се стовари на едно канапе и извади от джоба си листа хартия, на който беше отпечатал снимката на Алис.

Лицето на момичето не му даваше мира цял ден. Опитваше се да отблъсне спомена, да си рече, че греши, но не успяваше. Когато срещна Алис Диксън, тя беше кестенява и твърдеше, че се нарича Алис Ковалски, но носеше същия розов пуловер и имаше същата ранимост в погледа.

— Добър ден, Джонатан.

— Добър ден, Ана-Лучия — отвърна той и вдигна очи към красивата млада жена с матова кожа и кехлибарено черни коси.

Доктор Моралес излъчваше елегантност и сдържаност. Ниска на ръст, носеше отворената, за да се вижда блузата й, медицинска престилка така, че тя приличаше на опъната по тялото дреха, която дискретно позволяваше да се оцени стройният й силует.

— Ще дойдеш ли в моя кабинет?

С решителна крачка той я последва в асансьора.

— Отдавна не сме се виждали — отбеляза тя и натисна копчето за шестия етаж.

— Малко повече от година — съгласи се Джонатан.

Мълчаха, докато кабинката се издигаше нагоре. Той беше срещнал Ана-Лучия Моралес още през първите си месеци, прекарани в Сан Франциско. В труден период от живота му. Психиатърката му беше препоръчана от Елиът Купър, хирург от болницата, редовен клиент в ресторанта му, който стана и негов приятел. „Неспособна е да разреши заплетения възел на собствения си живот, но може да помогне на другите, независимо че е прекалено красива за психиатър“ — беше го предупредил старият лекар.

Джонатан отиде на няколко терапевтични сеанса, по време на които до известна степен изпадна под влиянието й, после пак я посети, за да получи успокоителни лекарства, а след това повече не се весна. Психоанализата не беше за него, във всеки случай, още не беше готов.

Една вечер, няколко седмици след последната консултация, случайно срещна Ана-Лучия в бар в „Норт Бийч“. Мястото повече приличаше на пристан за хлапетии, отколкото на „Кафе Костес“ 113 113 Луксозно кафене в Париж, в квартала на Халите, основано от братята Костес. . На сцената самотен китарист изпълняваше стар хит на „Лед Цепелин“, като с единия си крак удряше по кахон 114 114 Кахон е перуански музикален перкусионен инструмент; представлява голяма правоъгълна кутия с отвор. , а с другия управляваше семплер 115 115 Семплерът е от групата на електронните инструменти. . Джонатан все още не беше прежалил бившата си съпруга; Ана-Лучия беше зарязана от гаджето си, властен и егоистичен финансов брокер, който живееше в другия край на страната, но беше влязъл под кожата й. Те изпиха по няколко бири, малко пофлиртуваха и се оказаха съвсем близо до възможността да извършат голяма глупост. Всички имаме моменти на крах…

— Не изглеждаш особено във форма — рече тя, за да наруши тишината.

— Имал съм и по-добри дни — призна той. — Всъщност ще те моля за една услуга.

Вратите на асансьора се отвориха към дълъг коридор, който водеше до кабинета на Ана-Лучия: малка стаичка с приятна светлина, гледаща към „Хайд Стрийт“.