Гийом Мюссо - Повикът на ангела

Колкото повече наближаваше време за обяд, толкова повече „Орлето“ — малкото кафене, в което беше намерила убежище — се изпълваше. Собственичката я запита иска ли да хапне нещо и тя прие, за да не изгуби наблюдателницата си. Поръча си специалното блюдо за деня. Менюто не беше същото като от другата страна, но тя беше толкова гладна, че на няколко хапки изгълта тулузката наденица с мащерка и карамелизиран лук.

Ето че действаше по отдавна познати начини: скривалище, преследване, хипотези, похапване на крак… Беше дълбоко убедена, че е сложила край на всичко това, но старите рефлекси се завръщаха в галоп. Какво се опитваше да докаже? Че не е изгубила своя нюх? Че все още е способна да разплете възлите на поредната мистерия?

Случилото се я възбуждаше толкова, колкото и я ужасяваше. От повече от две години тя правеше всичко възможно, за да изтрие спомена за миналото си, а днес изпитваше опасение, че той внезапно се завръщаше като дявол, който излиза от бутилката. Чувстваше се като надрусана или като алкохоличка: никога напълно излекувана, готова при най-малкото изкушение отново да потъне в бездната.

При възкресяването на онова, което е било, сълзите бликваха в очите й. Трябваше да държи мъката на разстояние. Най-вече да не мисли за Алис. Последното й дознание я беше тласнало в дъното на пропастта. Беше се събудила в болницата след два дни кома, дължаща се на неуспешното й самоубийство. Когато отвори очи, тя държеше в ръка телефона си. Все още замаяна, гледаше екрана, без да разбира. Върху нощната масичка, редом с простичък букет от виолетки лежеше плик, от който извади визитна картичка:

„Винаги имаме избор“.

Пази се

Отново погледна към телефона и констатира, че някой го е използвал, за да направи филм. Когато включи опцията, лицето на Дани се появи на екрана. Никога не го беше виждала толкова изморен, нито толкова „човечен“:

— Този път ще се измъкнеш, Мади… — започна той с безизразен глас.

Този път ще се измъкнеш, Мади, но невинаги ще става така. Познавам ченгетата: те не са много различни от типовете като мен. Знам, че в крайна сметка повечето от тях поемат по пътя на разочарованието: този, който пропада в мрачините, в насилието, в страданието, в обсебеността, в смъртта…

Знам, че ти спиш с пистолета си. Знам, че си привикнала към страха. Знам, че нощите ти са неспокойни, населени с призраци, трупове и демони. Познавам решителността ти, но и меланхолията в теб. Тя ти беше присъща още когато беше съвсем млада, а работата ти я усили. Тя те превърна в жив мъртвец. Изгуби чистотата, свежестта и светлината си. Сега единствената искра, която се запалва в теб, е искрата на преследването. В крайна сметка не си много различна от майката на това момиче, която се е пристрастила към лулата с наркотик. Станала си лешояд, морфинистка, която има нужда от лов и арести, за да получи своята доза адреналин. Това е твоята инжекция, твоята нирвана, твоето успокоение. Ако продължаваш така, ще пукнеш…

Дани прекъсна монолога си, създаваше впечатление, че търси думи и си запали цигара. Намираше се в болница, където, естествено, пушенето беше строго забранено, но подобни закони, които важаха за смъртните, не се отнасяха за личност като Дойл.

Жадна си за истината — продължи той, — но това дирене на абсолютното те гложди и никога няма край. След Алис ще има други мъртъвци, други разследвания, други престъпници, които ще трябва да прибереш на топло… Всеки път ти ще изпитваш повече меланхолия, самота и блуждаене. Искаш да преследваш Злото, но Злото няма намерение да изчезне. То ще те разруши и ще те остави сама, това е всичко. Злото винаги печели накрая, повярвай ми…

Движиш се настрани от живота си, Мади. Трябва да се спасиш от тази спирала, преди да хлътнеш в пропаст, от която няма да можеш да се измъкнеш.

Не искам да водиш това съществуване. Не искам да се оставиш да бъдеш смазана.

Изчезни от този квартал, Мади. Изчезни от този шибан град. Изживей мечтите си. Замини за Париж. Отвори цветарския магазин, за който толкова отдавна говориш! Не го превръщай в химера. Ти дори му беше измислила име, доколкото си спомням… Как беше? Носеше заглавието на стара френска песен, струва ми се „Необикновената градина“…

Изречението остана недовършено. Дани разкопча едно копче от ризата си и смукна нервно няколко пъти от цигарата, отклонявайки поглед от обектива. Той потърка очите си, опита се да добави още нещо, доближи ръката си до апарата, за да го загаси, но се отказа. Имаше вид на човек, изпаднал в безнадеждна ситуация. Изненадващо се появи сълза от изнемога и потече по бузата му. Избърса я несръчно, почти по детски. Дани не беше плакал често в живота си. Накрая просто промълви: