Гийом Мюссо - Повикът на ангела

— Щом сте звезда, какво търсите при проститутките за по 20 евро вечерта на Нова година, с пълна с наркотици жабка? — попита тя провокативно.

— Добре, върви с мен — помолих я.

Бог да благослови телевизията. Известността ми беше възстановила донякъде доверието й и оставайки на известна дистанция, тя все пак прие да ме съпроводи до беемвето.

— Първо, не бях клиент на проститутките и ти знаеш това много добре, защото не би се качила в колата ми, дори за да се спасиш от полицията…

Тя не отговори, доказателство, че бях спечелил точка.

— Освен това наркотикът не е мой — обясних й, като взех пластмасовата торбичка и я хвърлих в едно от кошчетата на паркинга. — Историята е сложна, но бях принуден да го взема, за да си набавя пистолет.

— А оръжието за какво ви е?

— Просто за да се защитавам.

Вероятно беше американка, тъй като прие това обяснение без да протестира.

— Добре, сега е твой ред. Кажи ми коя си и къде живееш, иначе ще извикам ченгетата.

— Направих глупост — започна тя. — Избягах, това е всичко. Живея в Ню Йорк, но съм във ваканция с родителите си. Имаме къща в Лазурния бряг.

— Къде по-точно?

— В Кап д’Антиб.

Познавах добре мястото. Там открих първия си „истински“ ресторант.

— Исках да се върна вкъщи, но ми откраднаха чантата във високоскоростния влак и нямам нито телефон, нито портфейл.

Изглеждаше искрена, независимо че, не знам защо, нещо не беше наред.

— Обадете се на татко или на мама, ако не ми вярвате!

Даде ми един номер, който набрах на моя портативен апарат и попаднах на някоя си госпожа Ковалски, която възприе обаждането ми като избавление. Тя ми разказа цялата история: дъщеря й избягала сутринта след скарване. Паниката й беше осезаема, макар че се опитваше да прикрие страха си.

Дадох й да приказва с Алис, за да се успокои. Тъй като не исках да бъда недискретен, излязох да изпуша цигара, облегнат на капака на колата, но чух голямата част от разговора им. Дълго бъбриха. Алис се извини и проля няколко сълзи. Когато отново ми даде да чуя майка й, предложих на госпожа Ковалски да върна момичето при нея. Трябваше само да „сляза на юг“ за погребението на баща ми и сутринта щях да бъда в Антиб.

Тя дълго се колеба, но накрая прие.

Пътувахме от повече от половин час.

В сивотата и в снега тръгнахме по магистралата на Слънцето и отминахме Еври. Алис потъна в американските вестници, които бистреха моите професионални и семейни превратности.

— Жена ви е красива… — каза тя, разглеждайки внимателно снимката на Франческа.

— Да, тази фраза слушам поне по веднъж дневно от десет години…

— И това ви додява?

— Добре си разбрала.

— Защо?

— Ако не беше толкова красива, може би нямаше да ми изневери.

— Мисля, че това няма нищо общо — отсъди тя от висотата на петнайсетте си години.

— Естествено, че да. Колкото си по-красива, толкова повече са въздействията, следователно и съблазните. Проста математика…

— Но същото се отнася и за вас, нали? Във вашите предавания изпълнявате ролята на секси кулинар, който…

— Не — прекъснах я. — Не е същото. Аз не съм такъв.

— Какъв?

— Лазиш ми по нервите.

— Дяволски сте конструктивен — забеляза тя.

Сблъскала се с мълчанието ми, девойката пусна радиото и започна да търси станция. Мислих, че ще предпочете „музика за младите“, но изборът й спря на „Франс Мюзик“. Алис беше погълната от изпълнението: деликатна и рафинирана пиеса за пиано.

— Хубаво е — казах.

— Шуман, „Танци на Давидсбюндлерите“ 127 127 „Танци на Давидсбюндлерите“ (Братството на Давид) е известна пиеса за пиано от Роберт Шуман (1810–1856). , опус 6.

Помислих си, че тя се шегува с мен, но когато парчето свърши говорителката обяви:

— Чухте Маурицио Полини 128 128 Маурицио Полини (194–2) е италиански пианист и диригент. , който интерпретира „Танци на Давидсбюндлерите“ от Роберт Шуман.

— Браво!

Тя се направи на скромна:

— Беше лесно.

— Не познавам добре Шуман. Във всеки случай никога не съм слушал това парче.

— То е посветено на Клара Вик, младата жена, в която е бил влюбен.

Тя помълча и после констатира:

— Понякога любовта разрушава, понякога кристализира във великолепни произведения на изкуството…

— Ти свириш ли на пиано?

Мина време, преди да отговори. Сдържаност, която прояви на няколко пъти през тази нощ, сякаш се боеше да не направи гаф или да не ми се довери прекалено много.

— Не, на цигулка. Музиката е моята страст.