Гийом Мюссо - Повикът на ангела

Сипах малко вода под непромокаемата хартия и отделянето на пара даде възможност на бисквитите да се отлепят лесно.

— Находчиво — отбеляза Алис.

Тя ми помогна щедро да гарнирам с крема половинките, преди да ги слепим две по две, за да оформим макароните.

— За да станат хубави, трябва да ги оставим да престоят двайсет и четири часа в хладилника, но ще ускорим нещата и ще ги сложим във фризера.

В това време Алис сервира две чинии със спагети, които изядохме с огромен апетит. По време на вечерята тя ми разказа какви ли не анекдоти: че на четиринайсет години Моцарт бил способен да препише тайната партитура на „Мизерере“ от Алегри 132 132 Грегорио Алегри (1582–1652) е италиански композитор, а „Мизерере“ е символ на ренесансовата религиозна музика. , след като я бил чул само веднъж, че „Адажио“-то на Албиони не било от Албиони 133 133 Томазо Албиони (1671–1751) е италиански композитор; част от творчеството му е загубена при разрушаването на Дрезденската държавна библиотека през Втората световна война; „Адажио в сол минор“ е реконструкция на Ремо Джацато от 1945 г. , че в края на живота си Пикасо слагал автографи направо на кожата на почитателите си, за да избегне възможността те да ги продават, че в песента „Хей, Джуд“ на „Бийтълс“ ударните инструменти се включват едва при третия куплет, защото Ринго Стар бил в тоалетната в началото!

Когато се отпуснеше и изпитваше доверие, акцентът й недоловимо се променяше. Интонациите й ставаха по-„жвакащи“, тембърът беше приглушен. Караше ме да си спомням за братята Галахър 134 134 Певец и китарист от рок групата „Оейзис“, и двамата родом от Манчестър. — Б.а. и бях готов да се обзаложа, че това момиче е живяло в Северна Англия.

Макар да имаше енциклопедична култура, въобще не беше педантка, но по-скоро любопитна за всичко и изпитваше удоволствие да споделя с друг знанията си. Детето, за което си мечтаят всички родители…

* * * 135 135 В книжното издание сюжетният разделител е представен така — 19 * * *. — Бел.кор.

Продължихме пътуването си на юг.

За два часа глътнах сто и седемдесет километра, а Алис — трийсетина макарона.

— Боли ме коремът — оплака се тя.

— Предупредих те.

Спряхме на една отбивка точно преди Екс ан Прованс. Платих бензина на касата, а тя отиде в тоалетната. Върна се няколко минути по-късно, бледа и с книжни салфетки в ръка.

— Искаш ли чай?

— Не, ще ви чакам в колата.

Лазурният бряг

7 часът сутринта

Утрото, което се задаваше на хоризонта, оцвети небето с розови ивици. На половината път между Ница и Кан, полуостров Кап д’Антиб беше истинско вместилище на скали и приморски борове.

— Трябва да ми посочваш пътя — казах на Алис, когато стигнахме Средиземно море.

Отминахме реномирания хотел „Идън Рок“, след това Алис ме отведе до последния портал на задънената улица „Сан Суси“. В това престижно и райско кътче, сред луксозните хотели и именията на милиардерите, родителите й притежаваха ваканционна вила.

Желязната врата беше отворена. В продължение на повече от двеста метра алея от чакъл пресичаше борова гора, преди да стигне до голяма къща от 30-те години на XX век, обърната към морето. Длъгнеста и изискана жена ни чакаше на стъпалата на дома. Алис отвори вратата на колата и те се прегърнаха.

— Госпожа Ковалски — представи се тя и ми подаде ръка.

Вероятно много рано е родила дъщеря си, тъй като ми беше трудно да й дам повече от трийсет и пет години. Русата й коса беше прибрана в сложно сплетен кок. Имаше ясен и напрегнат поглед; чертите на лицето й бяха невероятно фини и деликатни въпреки наличието на странен белег, който тръгваше от дъгата на веждата, за да разкъса горната част на бузата й чак до ъгълчетата на устата. Толкова необикновено посегателство, че човек изпитваше само едно желание: да научи при какви обстоятелства е придобита тази рана. Тя ми благодари за помощта и ми предложи кафе, но аз й обясних, че ме очакват.

Когато се качих отново в колата, Алис ме придружи, за да грабне десетината макарона, които не беше успяла да погълне.

— За следобедната закуска — каза и ми смигна, преди да се върне при майка си.

Беше изминала няколко метра, когато се обърна и сериозно ме посъветва:

— Грижете се за себе си.

Тръгнах обратно и паркирах пред плажа, където беше началото на крайбрежната пътека. Извадих пистолета от жабката, заключих беемвето и поех пеша по пътя с пълна със спомени глава.