Гийом Мюссо - Повикът на ангела

Бях роден в Ош, а в Антиб бях преживял някои от най-хубавите си дни. Четиринайсетгодишен, баща ми ме изпрати в интернат недалече оттук, в София-Антиполис. На петнайсет години на крепостната стена на замъка „Грималди“, целунах Жюстин, моята юношеска любов. По-късно в „Ла Бастид“, в Сен Пол дьо Ванс, а после и в „Отел дьо Кап“ ръководех моите френски ресторанти.

Тези изникнали на повърхността спомени ме разтрепериха.

Странно е, че съдбата ме върна на мястото на първите ми успехи в деня на такова пропадане…

Пътеката беше тясна, обградена с главозамайващи отвесни скали. Скачах от една скала на друга, за да остана близо до стръмния бряг, който се нижеше покрай вълните, предлагайки неповторима панорама към укрепения град, към снежните върхове на Алпите и към Леринските острови.

Спрях пред оранжевото слънце, което триумфираше на хоризонта. Въздухът беше чист, спектакълът — ослепителен, а самотата и тревожността ме гризяха отвътре.

Хубав ден за умиране.

Извадих револвера от джоба си. Думите на Кристоф Салвейр се появиха в съзнанието ми: „Смит&Уесън“, модел 60, калибър 38.

Всички имат определено мнение за самоубийството. Смел акт или проява на страх? Вероятно то не е нито едното, нито другото. Само отчаяно решение, когато човек се намира в тупик. Последно средство да се измъкнеш от живота си и да избегнеш непоносимото.

Винаги бях гледал напред, винаги бях постигал своето. Борех се срещу всичко, сражавах се със съдбата и налагах късмета си, но днес беше различно. Изправях се срещу опасен противник: срещу самия себе си. Последният противник. Най-страховитият.

В моя жест нямаше нищо рационално. Не бях го планирал месеци предварително, но той се налагаше като единствения възможен отговор на тази жестока самота, която от няколко дни ме разкъсваше и ме потапяше в нищото.

Мислих си за приятелството, но никога не бях имал приятели. Мислех си за семейството, но бях изгубил своето. Мислех си за любовта, но тя бе отлетяла.

Образът на моя син мина през съзнанието ми и се опитах да се хвана за него, но понякога дори мисълта за нашите деца не е достатъчна, за да се борим срещу смъртта.

Поставих студения метал на дулото до слепоочието си. Заредих, погледнах за последен път слънцето, след това вдишах за последен път и като освобождение натиснах спусъка.

Натиснах спусъка.

Веднъж.

Втори път.

Но не бях мъртъв.

Погледнах барабана: беше празен.

Невъзможно.

Когато напусках Олне су Боа, проверих дали петте патрона са на мястото си.

Върнах се в колата и отворих жабката: нямаше муниции. Там бяха само двете книжни салфетки от бензиностанцията, с които Алис си избърса ръцете. Между петната от макарони с шоколад тя ми беше оставила бележка, надраскана набързо със син флумастер.

Скъпи господин Лампрьор, искам да кажа Джонатан,

Позволих си волността да извадя куршумите от вашия револвер и да ги хвърля в кошчето на паркинга, докато вие си пиехте кафето. Не знам защо сте си набавили оръжие, но съм почти сигурна, че таите лоша идея.

Знам също, че тази нощ, макар да не се чувствахте добре, направихте усилие да ме разсмивате и да се грижите за мен. Съжалявам за финансовите ви проблеми и за вашата съпруга. Може би един ден нещата между вас двамата ще се оправят. Може би също така тя всъщност не е любовта на живота ви.

Дълго време не бях щастлива. Когато наистина тъжах, се облягах на едно изречение, приписвано на Виктор Юго, което поставих на първата страница в дневника си. То гласеше: „Най-хубавите години от един живот са тези, които все още не сме изживели.“

Грижете се за себе си, Джонатан.

Докато четях тези думи, животът изведнъж се върна и аз избухнах в ридание съвсем сам, като глупак, в колата си.

Сан Франциско

Понеделник вечер

Два часът през нощта

Докато сваляше слушалките си, Джонатан усети, че по бузата му се стича сълза.

Това стремително спускане по меандрите на най-мрачния период от съществуването му беше мъчително.

Дали Алис Ковалски, която беше срещнал на пътя, беше наистина Алис Диксън, жертвата на Палача от Ливърпул?

Той провери отново и отново датите, но нещо не пасваше. Мадлин беше получила изрязаното сърце на Алис на 15 юни 2009 г. Разполагайки с надежден генетичен профил, научната лаборатория беше идентифицирала органа като принадлежащ на изчезналото момиче. „Без никакво съмнение“, отбелязваше се в доклада.