Гийом Мюссо - Повикът на ангела

— Затворено е — констатира Алис, когато пристигнахме пред „Ла фуршет а гош“.

— Честно казано, точно на това се надявах. По времето, когато работех тук, собственикът сложи край на вечерите за Коледа и за Нова година.

В началото на улицата малко сокаче се спускаше диагонално, за да достигне до улица „Платр“. Знаех, че по средата на павирания път има ниска врата, тя позволяваше да се стигне до дворчето, което водеше към кухните. Естествено, беше затворена с катинар, но през тази нощ достатъчно пъти бях прекрачил закона, за да не обръщам внимание на този детайл.

Кухнята на ресторанта беше модерна, съвсем чиста и подредена.

— Сигурен ли сте, че няма аларма? — попита Алис, гледайки с безпокойство прозореца, чието стъкло бях направил на прах.

— Слушай, не съм сигурен в нищо, но ако много се притесняваш, можеш да се върнеш в колата. Имаш право да си шубелийка.

— Не, не ме е страх! — защити се тя.

— Защото ти беше тази, която толкова искаше да сготвя нещо…

Изгледа ме предизвикателно.

— Окей, ще се заема със спагетите, а вие пригответе макароните, става ли?

— Макарони? Не, не е възможно. Необходими са ми най-малко 24 часа, за да измайсторя нещо достойно за това име. Ако не ги остави човек да престоят в хладилника, те…

— Добре, разбрах: биете отбой.

Забележката й ме жегна:

— Както искаш. Как смяташ да приготвиш спагетите?

— Сос песто — отговори тя, отваряйки хладилника. — Има свеж босилек във фризера.

Започна да събира необходимите й компоненти и аз сторих същото, като същевременно подгрях фурната.

— Подай ми цукалото! — помолих и посочих салатиерата от неръждаема стомана.

Думите ми я развеселиха. Усмивката й беше колкото рядка, толкова и красива.

В съда пресях захар, бадемово брашно и какао. Тя натопи босилека в хладка вода, след това отряза дръжките и запази само листата, които изсуши върху кърпа.

— „Грана Падано“ или „Пармиджано Реджано“ 131 131 Видове италиански сирена. ? — поколеба се.

— „Пармиджано“! Защо избяга? — попитах директно, като я гледах да стърже пармезана.

— Аз… Имам приятел в Париж, когото срещнах при едно училищно пътешествие във Франция. Исках да го видя, но родителите ми не бяха съгласни.

Притеснена, тя не отговори веднага, търсеше думите, мачкаше носа и брадичката си, не смееше да ме погледне. Все знаци, които ме караха да мисля, че лъжеше.

— И двамата отлично знаем, че това не е истината, нали?

Погледът й срещна моя, молеше ме да не се опитвам да науча повече.

Върнах се към рецептата си, сложих течната смес с какаото при разбитите белтъци, докато тя изсипваше в купата на миксера сиренето, босилека, ядките от борови шишарки, чесъна и олиото.

Когато кашата стана хомогенна, аз я пъхнах в сладкарски шприц и започнах да оформям тестените части от сладкиша.

Тя опита това, което беше приготвила, посоли го, поръси черен пипер и добави олио, като продължаваше да го бърка, за да получи едновременно течен и гъст сос.

— Кой те научи да готвиш така?

— Научих се сама — отговори тя, сякаш беше очевидно.

Докато чаках сладките ми да се втвърдят, се заех с шоколадово-сметановия крем, а тя сложи житните спагети в кипяща вода.

В шкафовете намерих не много лош черен шоколад. Алис си отчупи едно парче, пък аз нарязах на ситно останалата част, за да си приготвя крема.

— За да стане достатъчно мазен, трябва да престои няколко часа в хладилника.

Погледнах часовника. Беше почти два след полунощ. Сложих в печката макароните и намалих температурата на фурната.

— Не ми разказахте защо закрихте вашия ресторант и изоставихте всичко — рече тя и си сипа чаша мляко.

— Сложно е, не можеш да разбереш…

В този момент мислех за хищничеството на „Уин Ентъртейнмънт“, на които бях принуден да продам всичките си дейности, за да предотвратя фалита, и които ме лишиха от реномето ми и от моята работа. Оттогава нататък всички ресторанти от тяхната група имаха право да вписват в менютата си моите ястия. Цял един творчески живот, ограбен от мошеници без скрупули. Крахът на приключението, на което се бях отдал телом и духом от шестнайсетгодишен…

Дълъг нож от слонова кост и абанос лежеше на масата. Хванах го за дръжката и го хвърлих напред. Ножът се завъртя няколко пъти във въздуха и с глух шум се заби насред вратата.

— Има само един Лампрьор — това съм аз.

Без да каже дума, Алис се приближи до вратата и измъкна острието точно в момента, когато звънът на часовниковия механизъм извести, че макароните са изпечени.