Харлан Кобен - Остани

Що за пожелателно мислене! Агнес бе най-близо до жена като Меган — жена, живееща в лъжи през почти целия си зрял живот — като нейна довереница и най-добра приятелка. Днес тя бе научила колко близки са били — че през всичките тези години Агнес е знаела ако не истината, то поне нещо много близо до нея. Не й бе пукало. Агнес познаваше Меган по-добре от останалите и въпреки всичко я обичаше.

— Трябва да си тръгваш — рече Агнес с глас, идващ някъде отдалече. — Трябва да се погрижиш за бебето.

Бебето. В единствено число. Човекът телевизор отново бе сменил каналите или поне времевите зони. Но така или иначе, Агнес имаше право.

Стига.

Стига си преследвала миналото. Достатъчно живя в лъжа. Свекър й — покойният Роланд Пиърс, когото свекърва й бе лъгала за възрастта си — често казваше: „Младостта отлита като дихание“. Беше вярно, но нима не е така и с двайсетте ти години, със средната ти възраст, с всеки етап от живота ти? Като че ли това е единствената гаранция, която животът може да ти осигури.

Кога започна да вехне Агнес? Кога ще започне Меган?

Тя не желаеше да живее и ден повече в лъжа.

Меган целуна свекърва си по челото, като задържа устни върху него и затвори очи.

— Толкова много те обичам — изрече тихо тя. — Няма да позволя да ти се случи нещо. Обещавам.

Тя излезе и тръгна надолу по коридора. Миси Малек й хвърли въпросителен поглед. Меган кимна с глава и каза:

— Ще говоря със съпруга си, но нека започнем с приготовленията за преместването.

— Там ще е по-щастлива. Сигурна съм.

Меган продължи през претрупаното фоайе, като отмина кафетерията. Вратите се плъзнаха и се отвориха. Меган с удоволствие вдиша хладния въздух след задушната топлина в сградата. Затвори очи за миг и си пое дълбоко дъх.

На мобилния й телефон все още нямаше съобщение от Дейв. Беше й тъжно, ядосваше се, чувстваше се изтощена и объркана. Рей я чакаше в „Луси“. Не искаше да си ходи. Беше част от нейното минало. Ако отвореше вратата, щеше да влезе в сферата на страданието. Беше време да тръгва.

Тя си спомни думите на Рей: „Не ти казах истината“.

Можеше ли да остави това да отмине ей така? А тонът му, отчаянието в гласа му… нима можеше да си тръгне и да го изостави? Не му ли дължеше нещо? А може би тъкмо това я бе докарало тук? Може би не възможността да съживи отминалата си младост, а тъкмо шансът да помогне на някой друг да намери опора под краката си.

Тя спря пред вратата на автомобила си. Щом протегна ръка към дръжката, нещо привлече погледа й.

Меган бързо се обърна и зърна ножа да се придвижва към нея.

Сърцето на Брум се сви.

Нямаше я вече.

Беше се върнал при развалините на старата пещ заедно със Саманта Баджрактари и младия експерт. Този път Кауънс бе отклонил поканата да тръгне с тях, така че Брум си помисли, че двамата със Саманта са се сдърпали.

— Какво, мислиш, си видял на снимката? — попита тя.

— Ръчна количка.

— Ръчна количка ли? Като онези, с които се пренасят кутии?

— Или трупове — уточни Брум и опря ръка в старата тухла.

Щом отстъпиш крачка назад, усещаше се, че развалините на старата фабрика за желязна руда са всъщност доста хладни. Брум си спомни медения си месец с Ирин в Италия. Бяха прекарали две седмици в Неапол, Рим, Флоренция и Венеция. Видяха невероятно изкуство, така е, ала онова, което очарова и двамата — две старомодни ченгета по душа — бяха руините. Нещо от останките от смъртта, доказателствата за неща, които липсват, се настаниха дълбоко в душите им. Бяха очаровани от Римския форум, от Колизея и най-много от Помпей, града, погребан от един вулкан. Преди две хиляди години планината Везувий изригнала, покрила града и неговите жители с близо половин метър пепел. Помпей останал в този си вид цели хиляда и седемстотин години — местопрестъплението напълно изчезнало, скрито от погледа, преди да бъде случайно изровено и тайните му да бъдат малко по малко разкрити по невероятно болезнен начин.

Сега Брум си спомни как се разхождаше по идеално запазените улици ръка в ръка с красивата си жена и тъй като бе съвършен идиот, тогава нямаше никаква представа, че това ще остане единственият голям миг в живота му.

— Добре ли си? — попита Баджрактари.

Брум кимна с глава. Знаеше, че околностите са пълни с развалини от осемнайсети и деветнайсети век. Не бяха туристически обекти, като изключим онези в Батстоу и Аштън. Повечето от тях, също както и тези, трудно се откриваха и изискваха доста дълги преходи. Всичко това сега представляваше изпотрошени реликви от отминали времена, но навремето тук, в горите на Ню Джърси, е имало цветущи села, в които произвеждали хартия, стъкло и добивали желязна руда. Накрая природните богатства свършили и повечето села опустели. Но на някои места станало нещо странно. Предния ден селата били населени, хората живеели своя живот и отглеждали децата си. На следващия, или поне така изглеждало, те си тръгвали, сякаш очаквали след време и те да бъдат изровени като в Помпей.