Харлан Кобен - Остани

— Не.

— Мога да ви дам паролите за компютъра, ако това ще улесни работата ви.

Додс се усмихна.

— Добър опит.

— Извинете?

— Някои пароли служат за изтриване или повреждане на файловете.

— Не знаех.

— Просто искате да помогнете, а?

— Ами — отвърна Рей, — така е.

— Оставете ни да си вършим работата.

Той се обърна и тръгна обратно към къщата. Рей хвърли поглед към хазяина си, чието лице бе придобило пепеляв цвят.

— Съжалявам, Амир.

— Имаш ли представа какво искат?

— Дълга история.

Амир се обърна към него.

— Аз ще загазя ли?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

— Имах неприятности в Карачи. Хвърлиха ме в затвора за шест месеца. Затова се преместихме тук.

— Съжалявам, Амир.

— Какво ще намерят?

— Нищо — отвърна Рей.

Беше убеден в това. Щяха да се поровят във фотографиите му, ала нищо нямаше да намерят. Той отново се върна в мислите си към онази нощ, към кървавите петна. Това бе картината, която никога не можеше да изтрие с помощта на алкохола — тя дори не избледняваше.

Но не бе съвсем вярно. Образът на Каси също нямаше никога да избледнее.

Сега Рей си спомни за онази странна снимка, която Брум му бе показал — на мъжа с обръсната глава и козя брадичка.

Не го разпозна, но се почувства така, сякаш светът се стовари върху него. Гърдите го заболяха. Той тръгна, като остави Амир самичък пред собствената му къща. За миг на Рей му се доплака. Опита се да си спомни кога за последно го бе правил, наистина се бе разплакал така, както му се щеше да се разплаче и сега. Спомни си само два пъти по време на целия си живот като възрастен мъж. Първият бе, когато умря баща му. За втори път се случи преди седемнайсет години в онзи парк.

Той тръгна към следващата пресечка. Там се намираше любимата му кръчма, ала не влезе в нея, дори не изпита желание. Рядко му се случваше. Копнееше за нещо друго — за онова, за което винаги копнееше и сега го осъзна — да се освободи от бремето.

Това звучеше тъй измамнически, толкова новаторско и като че ли терапевтично, че може би накрая, ако споделеше с някого истината за онази нощ, щеше да се почувства ако не свободен, то поне щеше да се отклони от разрушителния път, по който бе поел.

Може би тъкмо затова той бе изпратил на Брум онази фотография.

Въпросът обаче беше с кого да сподели. Докато се взираше в телефона в ръката си, отговорът му бе очевиден.

Мобилният не завибрира втори път, но какво от това? Тя бе направила крачката. Сега и той ще я направи.

Рей натисна бутона за набиране на съответния номер, видя на екранчето да се появява името „Меган Пиърс“ и постави слушалката до ухото си.

Меган тъкмо слезе от стаята на Агнес в салона, когато чу позвъняването.

Старческият дом „Сънсет“ се бореше със зъби и нокти да се представи като нещо различно от онова, което беше. Външният му вид се целеше във Втората викторианска империя, ала попадаше при сглобяемите къщи с алуминий отстрани, фалшива папрат и рампи за инвалидни колички на лимонадените веранди. Интериорът имаше прекалено зелени килими и твърде ярки репродукции на Реноар и Моне, но дори изкуството се набиваше като нещо, което ще си вземете от гаражна разпродажба или на някое прочистване на зала, където се излагат образци на стоки.

Тя отмина Миси Малек, която я огря с практичното си загрижено лице и каза:

— Може би скоро ще си поговорим?

— След като се видя с Агнес.

— Разбира се — отвърна Малек, като направи нещо, напомнящо поклон.

Така че Меган току-що бе взела завоя надолу по коридора за към стаята на Агнес, когато телефонният номер, който тя разпозна като номера на Рей, се появи върху екранчето на нейния мобилен телефон. Тя замръзна на място, без да знае какво да направи, ала накрая разбра, че изборът за нея можеше да е само един. Натисна бутона за отговор и притисна слушалката до ухото си.

— Ало?

— Чух, че сега те наричат Меган — каза Рей.

— Това е истинското ми име.

— Би трябвало да направя очевидния коментар, че може би нищо, свързано с нас, не е било реално…

— Но и двамата сме наясно, че това ще бъде лъжа — каза тя.

— Така е.

Мълчание.

— Брум намери ли те? — попита тя.

— Намери ме.

— Извинявай.

— Не, ти направи правилен ход, като му каза.

— Какво му обясни?

— Почти същото като на теб.

— Повярва ли ти?

— Съмнявам се. Полицията претърсва апартамента ми.

— Добре ли си?

— Добре съм.

— Ако това ще ти помогне — рече Меган, — знай, че ти вярвам.