Харлан Кобен - Остани

Тя наистина вярваше, че пълният със съблазни град, който все още й липсваше, не я привлича. Ала това бе повече самозалъгване, отколкото истина. Можеше, например, да остане на семинара. Нека другите кандидати да се занимават с недвижими имоти — дори бяха планирали групова вечеря в кафене „Рейнфорест“, но Меган се бе измъкнала. Вместо на вечеря, тя бе отишла в „Ла Крим“.

Кой би могъл да я укори? Кой не посещаваше любимите си места, когато се завръща в града, означавал толкова много за него?

Тя реши отново да опита да се свърже с Дейв. Когато обаждането й бе прието от гласовата поща, Меган усети първите признаци на гнева. После изрече: „Достатъчно. Трябва да поговорим. Майка ти има сериозни проблеми. Порасни и ми се обади“.

Меган затвори и захвърли телефона на предната седалка.

От една страна, тя, естествено, разбираше поведението му. Бе сгрешила. Но може би тъкмо в това бе проблемът. В известен смисъл грешната бе винаги тя. През годините бе оставила вината за своята измама да оцветява всичко в техните отношения.

Нейна ли бе грешката? Със сигурност. Но може пък Дейв да се е възползвал от това. Много пъти вината й я бе карала да приема всичко безропотно. Тя не се засягаше от децата за нищо. Не можеше да я замени, но…

Но защо Дейв не й звънеше?

През всички тези години той бе работил и, да, бе осигурявал храната на масата им и всички дреболии, използвани от мъжете, за да оправдаят онова, което вършат — но Дейв обичаше работата си. Той забогатя от труда си в късните часове на денонощието, от пътуванията си и от голфа в неделните утрини, а после се завръщаше у дома при своята сексуална, възбудена съпруга. Той гледаше на нея по този начин дори когато тя не желаеше да е така. Но не я разбирайте погрешно. Дейв никога не я бе тормозил.

Никога не бе проявявал подлост, не я бе мамил, пък и защо да го прави? Жена му бе съвършена. Тя се бе отказала да прави кариера. Плащаше всички сметки, пазаруваше, уговаряше редуването на личните им автомобили, грижеше се за реда в домакинството. Полагаше грижи и за майка му, и то повече, отколкото той някога би могъл да полага и след всичко това, след всички жертви, които бе направила, как се отнасяше към нея той?

Не обръщаше внимание на позвъняванията й — и по някакъв начин я шпионираше.

Не че тя не го заслужаваше, но все пак. Меган искаше да поговори с него, да му разкаже за миналото си, за вътрешните си демони и да го накара да разбере, че жената, която той се бе заклел да закриля, бе в опасност, а той дори не откликва на отчаяните й обаждания и предпочита да се държи като капризно дете.

Отново протегна ръка към телефона. Вече бе вкарала номера на Рей в него, за да го запомни. Натисна бутона за набиране, ала преди да получи сигнал, че отсреща са чули позвъняването, тя зърна знака за към старческия дом „Сънсет“.

Не ставай глупава, Меган, каза си тя.

Затвори телефона, паркира и все още неотърсила се от гнева, се запъти към входа.

Барби седеше на две коли разстояние от нейната.

Тя не се притесняваше много, че могат да я видят — Меган Пиърс нямаше вид на специалист по забелязване на „опашките“ след себе си, ала знае ли човек?

Фактът, че тази на вид семпла домакиня бе по някакъв начин хваната във всичко това, показваше, че тя не е това, което изглежда. Същото, разбира се, можеше да се каже и за самата Барби.

Докато караше, мислите на Барби непрекъснато се връщаха към внезапното предложение на Кен. То бе сладко и очарователно, да, но в същото време бе доста обезпокоително.

Тя винаги бе приемала, че Кен преминава покрай илюзиите, които ни заслепяват, че техните отношения му бяха отворили очите за една нова и доста различна действителност. Но уви. Дори той не можеше да остане над сметката за стоки, които ни продават още от първите дни на тази планета.

Нашите нещастни и потиснати родители, например, ни казват, че за да намериш радост в живота, трябва да живееш и да правиш точно това, което правят и те.

Барби не разбираше тяхната логика. Какво говорят за дефиницията на безумието? Правиш едно и също и го повтаряш ли, повтаряш, като очакваш да получиш различен резултат. Поколение след поколение светът повтаря едни и същи неща. Бащата на Барби например мразеше да ходи на работа с един и същи костюм и вратовръзка всеки божи ден, да се връща вкъщи в шест следобед ядосан и разстроен и намираше класическа утеха в бутилката.

Майка й ненавиждаше да е домакиня — бе влязла насила в ролята, която нейната майка бе изпълнявала цял живот, както и нейната майка преди нея — и какво? Какво искаше майка й за собствената си дъщеря накрая? Да си намери мъж и да се установи, да си роди деца — сякаш неприязънта и липсата на щастие са завещанието, което възнамерява да й остави.