Харлан Кобен - Остани

— Не знам. Кой е той?

— Не се притеснявай.

— Стига глупости, Брум. Кой е той?

— Заподозрян. Или го познаваш, или не.

— Не го познавам.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Страхотно.

Брум отстрани скицата, като се чудеше как да възприеме реакцията на Рей. Дали не бе видял Стюарт Грийн? По-късно щеше да се върне отново към този въпрос. Време бе да промени малко посоката, да наруши равновесието му.

— Преди малко ти каза, че се качваш до развалините на мината за желязна руда на осемнайсети февруари всяка година.

— Не, не казах това. Не всяка година, а през по-голямата част от отминалите години.

— Правилно, така беше, забравих за годините, когато те е нямало тук. Имаш ли доказателства?

— Доказателства, че съм бил край руините през различните години на тази дата?

— Да.

— Нима са ми нужни?

— Шегуваш се.

— Разследвате убийства и отвличания. Мисля, че не съм в настроение да се шегувам с вас.

— Кой е споменал нещо за убийства?

Рей въздъхна:

— Леле, да не би някой да ви е подарил старите епизоди за Коломбо 9 9 Коломбо — главен персонаж от известен американски криминален сериал със същото наименование. — Б.пр. ? Не ви хрумва, че познавам тази Каси, или как я нарекохте? Меган ли? Не ви хрумва, че знам, че е посетила Хари Сътън? Той бе убит, нали така? Пише го по вестниците.

— О! Честен отговор. Така че, нека престанем с игричките. Можеш ли да докажеш, че си правил снимки в парка — и Брум изписа кавички с пръсти във въздуха — през по-голямата част от годините на датата осемнайсети февруари?

Рей се позамисли.

— Всъщност мисля, че мога.

— Как?

— Снимките. Когато правя снимки, поставям датата върху тях.

— Не би ли могъл да ги нагласиш? Да ги направиш така, че да изглежда, сякаш си ги направил на друга дата?

— Честно казано, не знам. Накарайте експертите си да ги проверят. Може би можете да проверите и прогнозите за времето на тези дати, да видите дали е валял дъжд, или е паднал сняг. Все още не разбирам. Какво значение има кога съм бил там?

Много просто, макар че Брум не би го казал сега. Ако Рей Ливайн можеше да докаже, че е идвал на осемнайсети февруари — а не на Марди Гра — ще подкрепи твърденията си. Брум, разбира се, ще призове всички фотографи, за да разбере на кои други дати е бил в тази част на парка. Но това щеше да е само началото.

Краят приближаваше. Брум го усещаше. След седемнайсетгодишно преследване, търсене, присъствие в дневния ред на живота му, той до голяма степен се бе приближил до истината по този казус. Странно е, като си го помислиш. Всяка година — добре, през „повечето“ от годините — на осемнайсети февруари Рей Ливайн посещава парка и размишлява върху определен инцидент. Междувременно на същия този ден Брум посещаваше Сара Грийн, за да размишляват върху същия инцидент.

Освен това „да размишляват“ не беше точната дума, нали така?

От самото начало Брум бе обсебен от случая „Стюарт Грийн“. Докато останалите ченгета в града отминаваха този случай като още един любезничещ подлизурко, избягал от жена си с някаква си стриптийзьорка, Брум държеше на казуса тъй яростно, че сам се изненадваше. Да, фактът, че опозна семейството на Стюарт — Сара, Сузи и Брандън — му бе помогнал да фокусира вниманието си, но още тогава той бе осъзнал, че Сара се самозалъгва по някакъв начин, в тази тъжна, самотна къща нещата нямаше да се оправят, ако възлюбеният й съпруг се върнеше жив и здрав.

Всъщност още тогава Брум мислеше, че изчезването на Стюарт Грийн бе повече от онова, на което прилича, много повече, в него имаше нещо тъмно и зловещо, нещо извън границите на разбираемото. Сега той бе сигурен в това.

— Свършихме ли тук, детективе?

Брум провери мобилния си телефон. Голдбърг бе на път да му изпрати съобщение, когато получи повикването и направи необходимото. Той не желаеше Рей Ливайн да си тръгне към къщи преди него, за да не подправи или унищожи доказателствения материал.

— Снимката, която ми изпрати анонимно — не бе единствената, която си направил през този ден, нали така?

— Не, разбира се.

— Къде са останалите снимки?

— Вкъщи, в твърдия диск на компютъра, но аз ги запазвам и на облак.

— На облак ли?

— Така го наричат. Безопасно складиране. Като диск в небето е. Все едно изпращаш имейл до самия себе си. Получавам достъп до него от всеки компютър, щом разполагам с точния код.

Уха! — каза си Брум.

— В колата си имам лаптоп — каза той. — Имаш ли нещо против?