Харлан Кобен - Остани

Ефектът би бил отрезвяващ и навяващ размишления, но тук, сред скитниците и отрепките по Дъсчената пътека на Атлантик Сити, той имаше дълбок смисъл. Няколко секунди двамата мъже — Брум и Рей Ливайн — останаха да стоят, мълчаливо вперили взор във войнишките медальони, които скърбящият воин бе стиснал в ръката си.

Брум се придвижи малко по-близо до Рей Ливайн. Рей го усети, разбра, че е дошъл, ала не се обърна.

— Често ли идваш тук? — попита Брум.

— Понякога — отвърна Рей.

— И аз. Сякаш да подредя мислите си.

Туристите се разхождаха наоколо и проверяваха надписите на казиното за натрупания джакпот, както и евтиния бюфет. Повечето от тях не бяха виждали мемориала, или ако са го виждали, отклоняваха поглед встрани, сякаш някои бездомници просят милостиня. Брум разбираше. Те бяха дошли поради други причини.

Мъжете от стената, които се бяха борили и паднали за тяхната свобода, вероятно също щяха да разберат.

— Чух, че си се бил в Ирак през първата война — каза Брум.

Рей се намръщи.

— Не като войник.

— Като фоторепортер, нали? Опасно занимание. Чух, че имаш шрапнел в крака.

— Не е кой знае какво.

— Храбрите винаги говорят така. — Брум забеляза раницата на Рей и фотоапарата в ръката му. — И тук ли правиш снимки?

— Правех.

— Но вече не?

— Не. Вече не правя.

— Защо?

Рей сви рамене.

— Това е само камък и бронз. Никога не се променя.

— За разлика, да речем, от природата. Или, например, от нещата, растящи около руини. Там са по-интересните места за снимане, нали така?

За първи път Рей се обърна с лице към него. Брум забеляза, че не се бе бръснал. Очите му бяха изцъклени и кървясали. Меган му бе казала, че предишната нощ се е срещнала с бившия си любовник за първи път от седемнайсет години насам. Очевидно реакцията му е била да грабне бутилката, обичайно предположение за онези, които знаеха, че Рей Ливайн го правеше редовно.

— Детектив Брум, предполагам, че не ми се обадихте, за да ме питате за теориите ми по въпросите на фотографията.

— Може би причината е тъкмо тази. — Брум му връчи анонимната фотография на Карлтън Флин в парка. — Какво ще ми кажеш за това?

Рей я погледна и не каза нищо.

— Правена е от любител.

Върна я на Брум.

— Винаги сме толкова безмилостни критици на самите себе си, нали, Рей?

Рей мълчеше.

— И двамата знаем, че е твоя. Моля, не си прави труда да отричаш. Знам, че е твое дело. Знам, че си бил при развалините в деня, когато Карлтън Флин изчезна. Също така знам, че си бил там и преди седемнайсет години, когато изчезна Стюарт Грийн.

Рей поклати глава.

— Не и аз.

— Така е, Рей, ти беше. Меган ми разказа всичко.

Той се намръщи.

— Меган ли?

— Да, сега се казва така. Познаваш я като Каси. Тя е омъжена, знаеш ли? Каза ли ти го? А за двете си деца?

Рей мълчеше.

— Тя не искаше да те предава, ако това има значение за теб. Всъщност настоява, че си невинен. Каза, че си изпратил снимката, за да ни помогнеш. — Брум наклони глава на една страна. — Вярно ли е, Рей? Искаше ли да ни помогнеш да открием истината?

Рей отстъпи встрани от статуята и тръгна към танцуващите светлини в Светлинния фонтан. Понякога фонтанът, който е бил на това място близо сто години, танцуваше високо във въздуха, ала в момента водната струя едва се виждаше и бълбукаше само на пет-шест сантиметра височина.

— Има два начина, по които да реагирам на ситуацията — обади се Рей. — Първият е да поискам адвокат и да не кажа нито дума.

— Да, можеш да го направиш.

— Вторият е да разговарям с вас и да сътруднича с убеждението, че ще имам полза от това.

— Признавам, че предпочитам второто — отвърна Брум.

— Защото втората възможност е тъпа. Тя описва как човек като мен се замесва в кашата, но знаете ли какво? Ние се намираме в Атлантик Сити, така че възнамерявам да хвърля заровете. Да, аз направих снимката. Ходя в този парк веднъж в годината и правя снимки. Точно така.

— Дяволско съвпадение.

— Какво?

— Присъствието ти там в деня, когато са отвлекли Карлтън Флин.

— Бях там на осемнайсети февруари. Ходя в парка на всеки осемнайсети февруари, освен ако не съм заминал да прекарам известно време на запад.

— Какво му е специалното на осемнайсети февруари?

Рей се намръщи.

— Сега кой играе игрички? Разговаряли сте с Каси, значи знаете.

Така си е, каза си Брум.

— Нещо като поклонение, или какво?

— Нещо такова. Отивам. Сядам. Правя снимки. Размишлявам.

— Размишляваш ли?