Харлан Кобен - Остани

Мълчание.

— Фестър, или каквото ти е там името, не ти трябва да се замесваш в това. Повярвай ми. Дай ми номера му. Не му се обаждай, не го предупреждавай, не прави нищо. Ако провалиш нещата, няма да ти е никак добре, да знаеш.

— Не обичам да ме заплашват.

— Свиквай. Какъв е номерът на Рей?

Фестър се поколеба една-две минути, но накрая се предаде. Брум си го записа, предупреди още веднъж Фестър да не казва нито дума и затвори.

Дейв не можеше да мисли трезво.

Взе си почивка от трудовия спор, върху който работеше, и отиде в кабинета си.

— Имате ли нужда от нещо, господин Пиърс? — попита младата му асистентка.

Наскоро тя бе завършила право в Станфорд, изглеждаше великолепно — толкова весела и жизнерадостна, че човек се питаше кога ли животът ще избие от душата й щастието, което изпитва. Накрая винаги става така. Подобен възторг не продължава дълго.

— Добре съм, Шарън. Само да свърша тези дреболии, съгласна?

Удивително е какво можем да скрием, само да поискаме, помисли си той. Никой — нито клиентите му, нито адвокатът на противниковата страна — нямаше представа, че докато снемаше показания под клетва, драскаше си бележки и даваше съвети, той се чувстваше напълно опустошен от лъжата на жена си. Видът му на адвокат го спасяваше. Сега се питаше дали всички не бяхме като него по всяко време, дали всеки в другата стая не си слагаше някаква маска, за да скрие вътрешната си болка, дали и останалите не бяха съкрушени още от сутринта и дали не го криеха също тъй успешно, както го криеше той.

Дейв погледна изпълнения с паника текст, изпратен от жена му. Тя държеше да му обясни. Предишната нощ той бе тъй всеопрощаващ. Обичаше я. Вярваше й. Каквото и да имаше в нейния или неговия живот, нямаше значение — най-после всеки си имаше своя тайна, нали?

Хората не са съвършени. Тази истина е неоспорима. Ала щом се съмна, среднощното блаженство изчезна и предишните мисли му се сториха погрешни.

Сега се чувстваше изоставен на произвола на съдбата.

Накрая ще трябва да говори с Меган, да чуе обясненията й.

Питаше се какво ли щеше да му каже и дали той щеше да й повярва.

Дейв се съблазняваше да й позвъни на мига, но предпочете да я остави да се пече на бавен огън през идните няколко часа. И защо не? Каквото и обяснение да му дадеше, тя го бе излъгала.

Дейв хвърли поглед към монитора. Накрая се досети, че Меган ще иска да разбере откъде е научил за посещението й в Атлантик Сити. Той не бе сигурен, че държи да й каже. Предишната нощ бе отвратен от действията си — да я проследи с помощта на специалното устройство, монтирано в мобилния й телефон, ала най-неочаквано идеята всеки миг да знае къде се намира жена му му хареса. Това бе проблемът, когато веднъж преминеш границата. Същият проблем съществуваше и когато изгубиш доверие.

Той щракна върху линка за проследяващото устройство в телефона й и почака да се зареди картата. Щом процесът завърши, той не повярва на очите си.

Меган не си бе вкъщи, не плачеше, не преживяваше, нито бе отчаяна от постъпката си.

Беше се върнала в Атлантик Сити.

Какво, по…?

Извади смартфона си и се увери, че може да види картата на него. Така беше. Което означаваше, че ако Меган бе в движение, той щеше да е в състояние да я проследи. Чудесно.

Може би бе дошло време да види с очите си какви ги върши тя.

Дейв грабна ключовете на автомобила си. Ставайки, натисна бутона на интеркома.

— Шарън?

— Да, господин Пиърс?

— Не се чувствам добре. Моля те, отложи срещите ми до края на деня.

Меган крачеше из стаята, докато Брум записваше телефонния номер на Рей. Миналата нощ тя не бе попитала за номера му — не й трябваше — ала сега попоглеждаше над рамото на Брум, за да го запомни. Мислеше си да позвъни на Рей и да го предупреди за предстоящото посещение на Брум, но вътрешният й глас й нашепваше да не го прави.

Нека следствието протече по естествен път, каза си тя.

Не вярваше, че Рей е виновен за… всъщност за какво?

Нападение? Отвличане? Изчезване? Убийство? Тя бе убедителна в аргументите, които бе представила пред Брум, като защитаваше Рей с всички сили, но имаше нещо, което все още я глождеше. Достатъчно по този въпрос, Стюарт Грийн, Карлтън Флин, изчезналите хора в деня на Марди Гра нямаха чак такова значение, но не можеше да разклати тежестта на усещането си, че Рей крие нещо от нея.

Не се бе съкрушил само от едно нещо, имаше и друго; то бе повече от факта, че приятелката му бе избягала. Да, двамата бяха любовници и всичко от този род и кой знае къде биха могли да отидат. Но на първо място Рей бе фотожурналист. Тогава беше независим, саркастичен и умен. Ако любовницата му бе избягала от него, той щеше да бъде дълбоко наранен, щеше да го боли, а сърцето му щеше да бъде разбито. Ала не стана така.