Харлан Кобен - Остани

Що се отнася до новата ситуация — доставяне на информация по случая „Карлтън Флин“, — е, това изглеждаше още по-просто. Бащата искаше да открие сина си. Кой няма да откликне на желанието му? Според бащата единствено полицаите можеха да сторят толкова много и той би могъл да им помага в работата. Голдбърг хранеше съмнения, ала — и защо не? — се зае с това. Най-лошото бе, че бащата чувстваше, че дава всичко от себе си. Кой не би го разбрал? Но най-доброто бе, че ченгетата наистина имаха ограничения. Те трябваше да следват дадени правила, дори да са от тъпи по-тъпи. Някои от средите, намиращи се извън обсега на прилагането на закона, нямаха подобни ограничения. Така че кой знае? Това би било добре за всички.

При това, да, Голдбърг получаваше пари. Печалба, печалба и пак печалба.

По време на брака си сегашната бивша съпруга на Голдбърг, една от онези красавици, които все искат да ги приемеш на сериозно, ала единствената причина, поради която би си направил този труд, бе нейната хубост, е хвърлила доста недомислици от йога-дзен-будизъм върху него с предупреждението за опасността, която крие допълнителната му дейност за правене на пари. Тя говореше как лошите дела влизат в душата ти и те водят по наклонената плоскост, как могат да оцветят в червено чакрата му и всякакви подобни глупости. Говореше ли, говореше, докато той не посочеше, че ако я слуша, ще трябва да се пренесат в по-малка къща, да пропуснат лятната почивка и да забравят за тенис уроците на Кари.

Ала може би по тази наклонена плоскост се срещаха и страшно много безсмислици. Някаква си стриптийзьорка била малко наранена — голяма работа! А може и да е голяма.

Може би оттам започва всичко и малката снежна топка се разраства до лавина.

А къде свършва всичко това?

Меган Пиърс, съпруга и майка на две деца, която би могла да идентифицира двамината психопати на Дел Флин — ето къде. Трябваше да я накарат да замълчи.

Ето го и проблема с прекосяването на границата. Прекрачваш я за миг, но след това линията се размазва и ти вече не знаеш къде е точно, а после научаваш, че трябвало да помогнеш на две маниакални хрътки да убият някаква жена.

Мобилният телефон на Голдбърг иззвъня. Той погледна екранчето и видя, че е лудото момиче.

— Голдбърг — обади се той.

— Още ли е във вашия участък, заместник-началник Голдбърг?

Въодушевеният й висок глас напомни на Голдбърг за най-първата мажоретка от годините в гимназията.

— Да.

Младата жена въздъхна.

— Нямам търпение.

И тогава Голдбърг каза нещо, което изненада дори самия него:

— Няма нужда.

— Моля?

— Ще получа цялата информация за нея и ще я предам нататък. Така че няма нужда да, ъъ, да обсъждате нищо с нея. Просто я оставяте.

Мълчание.

— Ало? — повика я Голдбърг.

— Не се тревожете. Тук съм — прозвуча напевен глас.

Къде, по дяволите, Флин бе намерил тези двамата? Той реши да побутне малко нещата.

— Освен това много е напечено — каза.

— Напечено ли?

— Наблюдават я. Ченгета. Няма да имате възможност да я срещнете насаме за повече от минута-две. По-добре оставете това на мен.

Мълчание.

Голдбърг се прокашля и се опита да я отклони от темата:

— Кръвта край руините принадлежи на Карлтън Флин, просто за информация. Каква е другата страна, по която работите вие двамата? Мога ли да ви помогна?

— Заместник-началник Голдбърг.

— Да.

— Кога Меган Пиърс ще излезе от участъка?

— Не знам, но тъкмо ви казвах…

— Тя видя някои неща, заместник-началник Голдбърг.

Той си спомни за трупа на Хари Сътън — панталоните на горкия човек, навити около глезените, белезите от изгаряния, от нож, ужасните неща, които му бяха направени. На челото му се появиха капчици пот.

Не беше се разбрал така с тях. Да подаде малко информация на притеснения баща — да. Но това?

— Не, не е излязла.

Младата жена пак повтори:

— Моля?

— Току-що бях с нея — отвърна Голдбърг със съзнанието, че говори доста забързано. — Тя каза, че е зърнала чернокож на местопрестъплението, това е всичко.

Мълчание.

— Ало?

— Щом казвате, заместник-началник Голдбърг.

— Това пък какво трябва да означава?

Ала телефонната връзка бе вече прекъсната.

Докато отиваше в кабинета на Голдбърг, Брум преценяваше добрите и лошите неща в случая и бързо стигна до заключението, че няма никакъв избор. Голдбърг привършваше някакъв телефонен разговор. Той махна на Брум да седне. Брум погледна лицето на шефа си и направи две заключения.