Харлан Кобен - Остани

Господи, надяваше се да не е така, но понякога не можеше да отпъди усещането, че всичко това не бе нищо друго, освен един огромен егоистичен жест.

Дел не го биваше да изоставя хора. Той не можеше да изостави единствената жена, която обичаше.

А не можеше — никога нямаше да го направи — да изостави сина си.

— Ще го намеря, Мария. Ще го намеря и ще го доведа тук, а когато го видиш, имам предвид да го видиш наистина, когато момчето ти се върне здраво и читаво у дома…

Нямаше какво повече да каже. Той седеше до нея и пръстите му докосваха медала „Свети Антоний“. Обичаше този медал. Никога не го сваляше. Няколко седмици по-рано той бе забелязал, че Карлтън не носеше своя медал. На негово място бе сложил връзка с метален накрайник, сякаш наистина е бил военен или е служил във войската и, господи, когато видя това, Дел побесня. Как смее? Идеята на сина му да смени медала „Свети Антоний“, който неговата свята майчица му бе дала, за тази проста връзка, напомняща войнишка плочка, бе разгневила Дел. Когато Карлтън вдигна рамене и заяви, че харесва военните медальони, че всичките му приятели ги носят и че изглеждат „страхотно“ с тях, на Дел му идваше да го цапардоса.

— Дядо ти е носил военен медальон, когато е щурмувал Нормандия, и трябва да ми повярваш, че никога не го е смятал за „страхотен“!

Истинското име на Дел бе всъщност Делано, по името на Франклин Делано Рузвелт, героя на неговите родители. Тогава Карлтън се отдалечи, но когато същата вечер излезе, Дел забеляза с известна гордост, че медалът „Свети Антоний“ бе отново на врата му заедно с военния медальон.

Хлапето се учеше да прави компромиси.

Когато мобилният му телефон звънна — наскоро Дарая бе направила мелодията „Имам усещането“ на групата „Чернооките грахчета“ сигнал за позвъняване на мобилния му телефон — той бързо натисна копчето.

Песента с известното хорово изпълнение на „Довечера ще е страхотна нощ“ звучеше съвсем не на място тук. Той постави телефона на ухото си и каза:

— Флин.

— Голдбърг е.

Дел Флин долови странна нотка в гласа на полицая.

Обикновено Голдбърг се държеше като досаден всезнайко, но този път той бе необичайно разстроен.

— Новина ли имаш?

— Знаеш ли какво са направили твоите ненормалници?

— Не е твоя работа.

— Така е, по дяволите. Едно е да напердашиш някоя курва, но твоят човек е бил…

— Ей — прекъсна го Флин. — Наистина ли искаш да споделиш притесненията си по телефона?

Мълчание.

— Пълна каша — каза Голдбърг.

На Флин не му пукаше кой знае колко. Интересуваше го само едно: да открие Карлтън.

— Не се тревожи. Ще оправя кашата.

— Тъкмо от това се боя. Двойката, която си наел… и двамата са луди, Дел. Извън контрол са.

— Остави на мен да се тревожа за тях — отвърна Флин и взе ръката на жена си в своята. Тя бе студена като лед. — Просто ни помогни да намерим сина си.

Последва кратка пауза.

— Що се отнася до това… — отвърна Голдбърг.

Вълнението от гласа му изчезна. На негово място се появи нещо друго, което накара сърцето на Флин да се вледени.

— Какво?

— Кръвта, която намерихме в парка. Помниш ли?

— Помня.

— Нямаме точен ДНК анализ, нищо такова. Това може да ни отнеме седмици. И наистина може да няма абсолютно никакво значение. Говоря сериозно. Така че нека не се надпреварваме със себе си.

Топката, появила се в стомаха на Дел Флин, откакто Карлтън изчезна, стана по-голяма.

— Но?

— Но като се основаваме на предварителните улики — заяви Голдбърг, — мисля, че кръвта в парка е на сина ти.

Брум се наведе още повече.

— Езика ли си прехапа, Меган? Попитах те за стария ти любовник Рей Ливайн.

При споменаването на името му Меган почувства, че сърцето й падна в петите.

— Ало?

— Не е каквото си мислите — отвърна тя.

— Боже, боже, не очаквах тази реплика. Но да се върна и да задам своята неочаквана реплика: Какво е онова, дето си мисля?

Меган нямаше представа какво да каже, как да го обясни. Тя бързо се върна към предишната нощ, припомни си как се бе чувствала в прегръдките на Рей и как „Луси“ над тях се извисяваше почти като майка закрилница.

— Как можа да ме излъжеш така?

— Не съм ви излъгала.

Брум смачка някаква мушица върху масата.

— Рей Ливайн ли е направил снимката?

Говореше за анонимната фотография на Карлтън Флин, направена в парка.

— Знам, че старата ти тръпка навремето бе известен фотожурналист, при това зърнах лицето ти, когато за първи път ти показах снимката. Така че нека престанем с лъжите, съгласна? Рей Ливайн е направил снимката, нали?