Харлан Кобен - Остани

Тя не отговори.

— Така че през онази нощ ти виждаш Стюарт Грийн. Мислиш, че е мъртъв. Чувстваш облекчение, ала в същото време си мислиш, че приятелят ти Рей Ливайн има пръст в убийството. Тогава бягаш, за да не позволиш да го заловят.

Тя не знаеше как да отговори, затова продължи с:

— Не го отричам.

— И — Брум вдигна ръка — ти бягаш, защото всъщност не си искала да останеш с Рей и да се омъжиш за него, защото оправдано или не, ти си гледала на Рей Ливайн като на убиец. Избягала си и затова, нали така?

Брум отстъпи назад. Видя, че е уцелил десетката. За миг останаха мълчаливи. Телефонът на Брум звънна. Той погледна към екранчето и видя, че Голдбърг го вика в кабинета си.

— През всичките тези години — каза Брум — ти си мислела, че Рей е убил Стюарт Грийн.

— Казах си, че е вероятно.

Той разпери ръце.

— И това ни води до големия въпрос: Какво те накара да промениш решението си?

— Две неща — отвърна тя.

— Слушам те.

— Първо — тя посочи към масата, — Рей ви изпрати снимката.

Брум махна с ръка.

— За да си поиграе с мен. Доста серийни убийци го правят.

— Не. Ако бе убивал хора през всичките тези години, щеше да започне да си играе с вас много отдавна. Нямаше доказателства, че Карлтън Флин е бил в парка. Без тази снимка нямаше да знаете нищо. Той ви я е изпратил, за да ви помогне да откриете истинския убиец.

— Значи се е проявил като, какво, като добър гражданин?

— Отчасти да — отвърна тя. — Отчасти, защото и той като мен се нуждае от истината за онази нощ. Помислете си. Ако Рей не бе изпратил фотографията, още щяхте да сте в началото.

— Кажи, моля те, как стана така, че той успя да я направи?

— Помислете и вие. Защо тази година? Защо не миналата или по-миналата? Ако Рей е убиецът, можеше да ви праща по една всяка година, не е ли така? Щеше да ги изпраща на Марди Гра. Но виждате, че големият ден за Рей е осемнайсети февруари. Тогава за последен път бяхме заедно. Тъкмо тогава всичко завърши тъй ужасно за нас. И така, Рей отива там — на годишнината, а не на Марди Гра. Прави снимки. Това прави. Така постъпва. Така не би заснел другите ви жертви — защото не е бил там на Марди Гра, освен когато празникът не е съвпадал с осемнайсети февруари. Щеше да има само снимките на Карлтън Флин.

Брум за малко да се изкикоти.

— Леле, наистина си проникновена.

Брум виждаше, че теорията й е безобразна и пълна с празноти, и все пак, както се бе научил през годините, истината носеше по-уникално зловоние, отколкото лъжите. Ала той не трябваше да се опира на интуицията си. Дали Рей имаше снимки от всеки осемнайсети февруари? Това би подкрепило безумното й твърдение.

И нещо още по-важно: ако Рей бе фотографирал жертвата, може би, просто може би, той щеше да е снимал и убиеца.

— Каза две неща — рече Брум.

— Какви?

— Каза, че има две причини, поради които си променила виждането си за това дали Рей е убил Стюарт Грийн. Съобщи ми само едното. Кое е другото?

— Най-простото от всички — отвърна Меган. — Стюарт Грийн не е мъртъв.

На заместник-началник Голдбърг му се щеше да ревне.

Разбира се, че нямаше да го направи; дори не си спомняше кога за последен път бе плакал, но внезапно му се появи такова желание. Седеше сам в кабинета си.

Всъщност кабинетът му бе отделено със стъкло пространство от общата част и всеки би могъл да погледне вътре, освен ако той не затвори щорите, а винаги когато го правеше, всяко ченге в участъка, естествено подозрително по природа, ставаше изключително неспокойно.

Голдбърг затвори очи и потърка лицето си. Сякаш светът се бе затворил около него и се готвеше да го смаже, както компресорът в „Междузвездни войни“ или в стария телевизионен епизод на „Батман“ стрива боклука, а покритата със заострени шишове стена на Жената котка за малко да прониже Енергичния дует. Разводът му струваше цяло състояние. Ипотеките на неговата и на бившата му жена собственост бяха абсурдно високи. Най-голямата му дъщеря Кари, най-страхотното хлапе и другарче, което можеше да се надява да има, искаше да стане тенис звезда, а това бе неимоверно скъпо удоволствие. Кари тренираше във Флорида със световноизвестен треньор, което струваше на Голдбърг повече от 6 хилядарки на месец, което се равняваше приблизително на заплатата, която носеше у дома си, без удръжките. Освен това, разбира се, Голдбърг имаше вкус към скъпите жени, а това не бе никак добре за банковата му сметка.

Така че той трябваше да използва творчески похвати, за да свързва двата края. Как? Като продава информация. И какво? В по-голямата си част информацията не променяше абсолютно нищо. Нито прилагането на закона. Тъкмо се отървеш от италианците, нахлуват чернокожите. Тъкмо се отървеш от чернокожите, идват мексиканците и руснаците и т.н., и т.н. Така че Голдбърг играеше и на двата фронта. Никой не пострадваше, освен онези, които заслужават. Престъпниците на престъпниците, така да се каже.