Харлан Кобен - Остани

Персоналът бе оставил една празна ваза, вече пълна с вода. След всичкото това време те бяха опознали навиците му. Дел постави букета във водата и седна до леглото на Мария. Погледна към вратата, за да се увери, че никой няма да го чуе. Наоколо нямаше никой.

— Мария?

По някаква причина той я чакаше да му отговори. Винаги правеше така.

— Трябваше да ти го кажа по-рано, но новините са лоши.

Той наблюдаваше лицето й да види поне малка промяна в нея. Не видя. От дълго време нямаше промяна. Очите на Дел заоглеждаха стаята. Ако външният вид означаваше нещо, никога нямаше да отгатнете, че се намираха в болница. Разбира се, от медицинската апаратура се носеше непрекъсната сигнализация на фона на глухия болничен шум. Ала Дел бе изцяло променил стаята. Бе донесъл всички любими стари вещи на Мария — мечето играчка, което бе спечелил за нея в „Шестте флага“, когато Карлтън бе на шест години, шарената черга от племето навахо, която бяха купили по време на почивката си в Санта Фе, дъската за игра на дартс, която бяха увесили в мазето на старата къща на Дрексел авеню.

Дел бе заобиколил Мария и със стари фотографии — снимка от техния годеж, първото им Рождество с Карлтън, завършването на Карлтън на подготвителното училище „Парквю“. Любимата му фотография бе направена в Атлантик Сити Мини Голф точно на Дъсчената пътека до Мисисипи авеню. Двамата с Мария често ходеха там. По протежение на цялото авеню имаше бронзови статуи на играещи деца. На Мария й бе харесало — сякаш посещаваше едновременно музей и мини игрище за голф. Мария бе вкарала топката в последната дупка и касиерът, същият, който ги бе попитал какъв цвят топка предпочитат, бе излязъл да им направи тази снимка, а по начина, по който двамата се усмихваха, можеше да си помислиш, че са спечелили пътуване до Хаваите, а не просто някаква игра.

Сега Дел се взираше в тази снимка, после бавно се обърна отново към Мария.

— Става въпрос за Карлтън.

Никакъв отговор.

Преди осемнайсет месеца пиян шофьор бе минал на червено и се бе блъснал в автомобила на Мария. Случи се късно през нощта. Тя шофираше сама, за да вземе рецепта за Карлтън от денонощната аптека. Така постъпваха самотните жени, помисли си той. Ако все още бе омъжена за Дел, ако не беше толкова упорито безразсъдна и му бе простила, никога нямаше да кара самичка в късната нощ, сега щеше да е добре, всички те щяха да са добре, да ходят на игрището за миниголф, да изиграят няколко ръце в „Цезар“, да хапнат по стек в „Галахар“, или да си поделят парче торта на Дъсчената пътека.

Ала той отдавна бе унищожил всичко това.

— Изчезна — рече Дел и очите му се насълзиха. — Никой не знае какво е станало с него. Ченгетата разследват, но ти знаеш, че това не е достатъчно. Така че наех някои хора. Нали знаеш какво? Сигурно не би одобрила, но става въпрос за момчето ти, а за него би извършила убийство, нали?

Пак никакъв отговор. Лекарите му бяха обяснили, че няма надежда. Тя се намираше в състояние на мозъчна смърт.

Бяха го насърчили да я остави да си отиде.

Други бяха сторили същото и с внимателен, и с насилствен тон. Мариината сестра дори се бе опитала да го осъди и да стане неин законен представител, ала Мария бе назовала неговото име и сестра й загуби.

Всички искаха да изключат апаратурата. Твърдяха, че е жестоко да я кара да живее така ден след ден, месец след месец, дори година след година може би.

Ала Дел не можеше да я остави да си отиде.

Още не. Не и докато не му е простила. Той всеки ден я молеше за прошка. Молеше я да се върне при него, отново да станат каквито бяха, каквито винаги трябваше да бъдат. С една дума, той й каза всичко, което би трябвало да й каже преди катастрофата.

Понякога Дел наистина си мислеше, че изкуплението е възможно.

Понякога той си представяше как Мария отваря очи и вижда всичко, което бе направил за нея, цялата негова саможертва, предаността му.

Трябваше да е чула всичките думи, които бе изрекъл по време на посещенията си при нея, край леглото й, така че непременно щеше да му прости. Но през по-голямата част от времето, като например в момента, той осъзнаваше, че това никога нямаше да стане. Осъзнаваше, че онова, което прави, е наистина жестоко и че трябва да я остави да си отиде, а той да продължи живота си.

Двамата с Мария бяха разделени много по-дълго, отколкото съвместният им живот бе продължил. Оттогава Дел се бе женил два пъти. Сега беше с Дарая.

Друг път — много рядко, но факт — Дел се питаше дали не се държеше нарочно за нея, от яд. Мария никога не му прости и това разруши всичко. Може би подсъзнателно й се сърдеше. Може би, като я поддържаше жива, той й отмъщаваше.