Харлан Кобен - Остани

Мобилният й телефон звънна. Тя видя, че обаждането идва от свекърва й, която се намираше в старчески дом.

— Агнес?

Тя чу, че старата жена плаче.

— Агнес?

Свекърва й отговори през сълзи:

— Снощи той се върна, Меган.

Меган затвори очи.

— Опита се да ме убие.

— Добре ли си?

— Не.

Звучеше като уплашено дете. Приличаше малко на клише, но нали хората всъщност не остаряват, следвайки правата линия на времето. Ние остаряваме в кръг, връщаме се в детството, ала по съвършено погрешен начин.

— Трябва да ме измъкнеш от тук, Меган.

— Малко съм заета…

— Моля те. Той има нож. Истински, голям нож. Същия, като онзи, който държиш в кухнята, нали се досещаш — онзи, който получи за Коледа от фирмата, предлагаща стоки онлайн? Същият модел. Провери в кухнята си. Ножът ти дали е още там? Господи, не мога да остана тук нито нощ повече…

Меган не знаеше какво да каже. В слушалката се чу и друг глас:

— Здравейте, госпожо Пиърс. Аз съм Миси Малек.

Управителката на старческия дом.

— Наричайте ме Меган, моля.

— Така е. Вече ме бяхте помолили, извинете.

— Какво става там?

— Както знаеш, Меган, това поведение не е нещо ново за свекърва ти.

— Днес като че ли е още по-лошо.

— Това не е болест, която се лекува с времето. Агнес ще продължава да става все по-неспокойна, но има неща, които можем да направим, за да й помогнем в подобни ситуации. И друг път съм ти говорила за това, права ли съм?

— Да, права си.

Малек искаше да премести Агнес на третия етаж — от „самостоятелно обслужване“ на „етажа на спомените“, където настаняваха болните в напреднал стадий на Алцхаймер.

Тя искаше също така разрешение да й дават по-силни успокоителни.

— И преди съм била свидетел на подобно нещо — каза Малек, — макар и не в толкова остра форма.

— Би ли било възможно в това да има нещо?

— Моля?

— В твърдението на Агнес. Тя все още има доста моменти на прояснение. Би ли било възможно това да подсказва нещо?

— Дали мъж би могъл да влезе насила в стаята й с кухненския ви нож в ръце и да я заплаши с убийство? Това ли ме питаш?

Меган не беше сигурна как да отговори.

— Може би, не знам, може някой от персонала да си прави шеги, или пък тя е възприела нещо неправилно…

— Меган?

— Да?

— Никой не си прави шеги. Това е жестоката страна на болестта й. Ние разбираме, когато страданието е физическо — загуба на крайник, заради което човекът се нуждае от трансплантация, нещо такова. Това тук е подобно. Вината не е нейна. В мозъка й става някаква химична реакция. И за жалост, както се опитах да подчертая, проблемът не е от онези, които могат да се разрешат. Ето защо двамата със съпруга си трябва сериозно да преоцените условията, при които живее Агнес.

Внезапно Меган усети как телефонът натежава в ръката й.

— Нека поговоря с Агнес, ако обичаш.

— Разбира се.

Няколко секунди по-късно тя отново чу уплашения глас в слушалката:

— Меган?

— Тръгвам, Агнес. Ще те прибера у дома. Само потърпи, разбра ли?

Когато за първи път излезеш на Дъсчената пътека в Атлантик Сити, оставаш слисан от запуснатата, макар и оживена предсказуемост на всичко около теб. Аркади за скибол, сладки бухтички, щандове за хотдог, пица, миниголф, магазини за тениски, за сувенири — и всички натъпкани по съвършен начин сред огромни хотели и игрални казина, притежание на Рипли, колкото и невероятно да ви се струва! Музей (тук е изложен „презерватив“ от Нова Гвинея, използван, според надписа, „като украса и защита от насекоми“, да не споменаваме, че е служил и за начало на разговори) и парвенюшки нови молове. С една дума, Дъсчената пътека в Атлантик Сити е точно това, което очаквате и вероятно желаете: пълен гювеч.

Ала от време на време тя ви предлага изненада. Ако сте играли на играта „Монопол“, значи познавате географията, ала там, забутан в нишата, където Парк Плейс се среща с Дъсчената пътека, а мърлявата фасада на хотела казино на Боли, напомняща обикновена кръчма в Дивия запад, се извява зад него, там ще вадите мемориала от Корейската война, който за някоя и друга минута поне е в състояние да засенчи безвкусицата и да ви накара да се замислите.

Брум забеляза Рей Ливайн да стои до почти свръхестествената доминираща фигура — триметровата статуя на „Скърбящият воин“, дело на Томас Джей Уорън и Дж. Том Карило. Ръкавите на войника бяха навити, той държеше каската в дясната си ръка, но онова, което ви правеше впечатление, което ви караше да се спрете, бе начинът, по който бронзовата фигура гледаше надолу с очевидно скърбящ поглед, отправен към металните войнишки плочки, висящи от лявата му ръка. Виждате опустошението на храброто му хубаво лице, взиращо се в плочките на убитите му другари, преметнал пушка през рамо, докато камата все още стои прилепнала до бедрото му. Зад него група изтощени войници сякаш се материализираха от водната стена, като единият носеше на гръб ранения си или дори убит другар. До тях, под вечния огън, са гравирани имената на 822 граждани на Ню Джърси, убити или изчезнали в бойните действия.