Харлан Кобен - Остани

— Аха.

— Само защото приятелката ти е избягала от там?

Рей не отговори.

— Защото, ако нямаш нищо против, Рей, в момента се държиш като ощипана мома. Гаджето ти те е оставило — и какво от това? Намираш си друга и продължаваш да живееш. Вместо това ти се връщаш на мястото, където тя те е изритала по прочувствения ти задник, и започваш да снимаш?

— Не ме е изритала.

— Така ли? Значи Меган е прекарала времето си под измислено име, с богатия си съпруг и двете си деца и е чакала да направиш кариера като папарак?

Рей се усмихна на думите му.

— Наистина звучи прочувствено.

— И така?

— И така, аз съм прочувствен — сви рамене Рей. — Наричали са ме и с по-лоши имена. Мога ли да ви помогна с нещо друго, детективе?

— Да се върнем седемнайсет години назад при развалините.

— Добре.

— Кажи ми какво се случи тогава.

Гласът на Рей стана тенекиен.

— Трябваше да се срещна с Каси. Видях Стюарт да лежи на земята. Помислих си, че е мъртъв, и избягах.

— И това ли е всичко?

— Аха.

— Не повика линейка, не му помогна?

— Не.

— Леле, Рей, колко си милозлив.

— Каси каза ли ви какъв беше Стюарт Грийн?

— Да, каза ми.

— В такъв случай разбирате. Дощя ми се да подскоча от радост, когато го видях. — Рей вдигна ръка. — Да, знам, че това ми дава важен мотив, но не аз го убих.

— Сигурен ли си, че беше мъртъв?

Рей се обърна към него.

— Не съм се приближавал да проверя жизнените му показатели, ако това ме питате.

— Значи не си сигурен?

Рей се замисли.

— Има и друго, което бихте искали да разберете. Не за онази нощ, а за осемнайсети февруари.

— Продължавай.

— През онази нощ имах работа. След като направих снимките в парка.

— Работа ли?

— Аха. Бар мицва, като наемен папарак.

Брум поклати глава.

— Бляскава професия.

— Нямате представа колко. Знаете ли каква бе предишната ми професия? Голямото откриване на предприятие на „Форд“. Постлаха червен килим отпред и всеки трябваше да минава по него, а ние ги събрахме на едно място и ги фотографирахме, после те се опитаха да ги продадат на луксозните списания. Както и да е, когато напусках тържеството за бар мицва, бях нападнат. Някой открадна фотоапарата ми.

— Оплака ли се в полицията?

— Да, сякаш исках да пропилея цяла нощ за това. Но не там е въпросът. Отначало помислих, че е най-обикновен грабеж, но после се запитах как така са отмъкнали само фотоапарата ми, а не са се опитали да ми вземат поне портфейла.

— Може крадецът да е бързал.

— Може. Ала щом се прибрах, видях Карлтън Флин по телевизията. Тогава си спомних, че му направих снимка. Виждате ли, снимките бяха все още във фотоапарата ми, но имам специална връзка, която автоматично ги зарежда в компютъра ми на всеки десет минути. Ала крадецът не го знаеше.

Брум разбра накъде бие Рей.

— Значи си помислил, че може би целта на крадеца е била снимката?

— Възможно е.

— Затова си ми я пратил анонимно?

— Исках да помогна, но държах да не споменавате името ми по очевидни причини. Както казахте, фактът, че съм бил на местопрестъплението и при двата случая, е достатъчно подозрителен. А по лицето ви разбирам, че все още си остава подозрителен. Това е причината.

— Видя ли нападателя си?

— Не.

— Ръст, тегло, цвят на кожата, татуировки, каквото и да е?

— Нищо. Удариха ме с бейзболна бата. Паднах на земята. Искам да кажа, че се помъчих да не изпускам фотоапарата си, но уви — помня само това.

Рей го информира за целия инцидент, как е получил няколко удара, как се е борил да задържи фотоапарата си, как нападателят най-после е избягал.

— Ти беше ли пиян?

— Какво? Не.

— Защото доста пиеш, нали?

— Пълнолетен съм. Какво от това?

— Чух, че имаш бели петна. Вярно ли е?

Рей не си направи труда да отговори. Брум бръкна в джоба си и извади портрета на Стюарт Грийн с нанесените възрастови изменения по него, с обръснатата глава и козята брадичка.

— Може ли сега човекът да изглежда по този начин?

Щом Рей Ливайн зърна скицата, кървясалите му очи се разшириха.

Изглеждаше така, сякаш отново го бяха ударили с бейзболна бата.

— Кой, по дяволите, е този?

— Познаваш ли го, или не?

— Аз… Не. Искам да кажа… не, не е човекът, който ме нападна.

— Нали не си видял нападателя си?

— Не се правете на хитрец, Брум. Знаете какво говоря.

Брум вдигна портрета по-високо, почти го навря в лицето на Рей.

— Виждал ли си този човек?

— Не.

— Защо тогава физиономията ти е стресната?