Харлан Кобен - Остани

— Сега ли?

— Наистина би могло да ми помогне. Автомобилът ми е точно зад ъгъла.

Брум бе паркирал на Саут Мичиган авеню близо до дома на семейство Сизар.

Докато компютърът се зареждаше, Рей каза:

— Изпратих ви последната снимка. Щом на мястото дойде и друг човек, реших, че е време да тръгвам.

— Значи това е единствената снимка на Карлтън Флин?

— Точно така.

— И на другите фотографии няма нито един човек?

— Правилно. Преди това мястото бе само мое.

Компютърът се съживи. Брум го подаде на Рей. Слънцето блестеше и се отразяваше в монитора, така че двамата се вмъкнаха в колата.

Брум наблюдаваше хората, които излизаха от казината. Винаги го правеха по един и същи начин — залитаха, с една ръка засенчваха очите си и дълго премигваха.

— Видя ли някого на връщане? — попита Брум.

— Не, съжалявам.

Рей влезе в Интернет и отиде на сайта на Мак Уеб. Написа на клавиатура името и паролата, щракна върху някакви папки, а после отново подаде лаптопа на Брум. Имаше осемдесет и седем снимки. Той започна с последната, със снимката, която Рей му бе изпратил анонимно. Внезапно нещо му хрумна. Първите няколко фотографии бяха от онези, които хората наричаха живописни пейзажи, ала нещо в композицията им му навяваше тъга. В повечето случаи фотографиите с пейзажи те карат да копнееш за дълги разходки на открито и усамотение сред природата. Ала тези тук бяха силни, самотни, потискащи — доста интересно, като се имаше предвид, че такова е било настроението и намерението на фотографа.

Брум продължаваше да щрака върху снимките. Незнайно по каква причина, в главата му отекна мелодията на песента „Кон без име“: „Имаше треви и птици, скали и разни нещица“.

Това доста добре сумираше всичко. Брум се бе надявал да намери, какво точно? Сам не знаеше. Ключ към загадката. Ала видя само сладникави, но все пак творчески направени и вълнуващи фотографии на мястото, където един мъж бе загубил сърцето си — а други бяха загубили… какво?

— Бива те — откликна Брум.

Рей не отговори.

Сега Брум почти предусети как кумулативният ефект от работата на Рей започва да го изхабява. Почти привършваше разглеждането на снимките, когато нещо грабна погледа му.

Брум се спря.

— Можеш ли да го увеличиш?

— Разбира се. Просто натисни „контрол“ и „+“.

Фотографията бе една от първите, които Рей бе направил този ден, и то от различни ъгли, така че може би този факт обясняваше всичко. Разбира се, на снимката се виждаха дървета, голямата скала и коминът на старата пещ, ала оттук на Брум му се стори, че може да види и нещо друго, нещо зад руините на стария комин, който бе като фон на снимката. Той щракаше, като увеличаваше и непрекъснато приближаваше образа. За щастие качеството на снимката бе отлично, така че изкривяванията бяха съвсем леки.

Брум усети как сърцето му се надига към гърлото.

Рей погледна иззад рамото му.

— Какво е това?

Брум се приближи още малко. Иззад комина нещо се показваше. Беше зелен металик на цвят с черен гумен край. Брум можа да различи само петнайсетина сантиметра от него. Но това му бе достатъчно.

След завършването на гимназиалното си образование, през лятото, той бе работил в една компания, така че макар да виждаше само дръжката, той добре разбра какво се показва там.

— Ръчна вагонетка — рече Брум. — Някой е скрил ръчна количка близо до мястото, откъдето са изчезвали хората.

Меган тръгна към старческия дом на свекърва си.

Мислите й не се отделяха от горкия Хари Сътън. Съществуваше вероятност времето на неговото убийство да е пълно съвпадение. Тя се бе върнала в Атлантик Сити по повод инцидент, станал преди седемнайсет години.

Доколкото младата двойка бе издирвана от полицията, трябваше да се върнат — колко? — пет или може би десет години назад в онези времена. Най-вероятно ако тези двамата са го направили, Меган и нейното минало нямаха нищо общо с онова, което се бе случило с Хари.

Мисълта й продължаваше чевръсто да обикаля около този факт, ала накрая истината излезе наяве: Тя бе докарала опасността и смъртта до вратата на Хари Сътън. Но все още не можеше да разбере как точно.

Ала Меган разбираше със сърцето си, че е замесена в това.

Две седмици по-рано тя се бе върнала в Атлантик Сити за първи път заради онова търговско изложение. Част от нея бе убедена, че не е извършила кой знае какво, че е направила това посещение единствено за да проучи възможностите за работа.