Харлан Кобен - Остани

Що за разрушителна логика бе това?

Сега Кен искаше да се ожени за нея. Искаше да има къща с дъсчена ограда и, разбира се, деца, макар че Барби много отдавна бе приела, че в нея не съществува майчински инстинкт.

Погледна през предното стъкло на автомобила и поклати глава. Нима не разбира?

Тя обичаше този начин на живот — бързането, вълнението, опасността — и твърдо вярваше, че тъкмо така е решил господ. Той бе създал Барби такава. Защо ще го прави, щом е била създадена за още една безмозъчна домакиня, която да бърше сополите на хлапетата и да чисти лайната им? Тя щеше да помогне на Кен да разбере, че са се събрали заедно с определена цел. Тя го обичаше. Той бе нейната съдба. Знаеше, че ролята й е да го накара да прогледне. Той щеше да разбере. Дори щеше да изпита облекчение, че няма да изпълни онова, което се очаква от него.

Меган даде десен мигач и взе изходната рампа. Барби тръгна след нея.

Тя се освободи от мислите си за предложението и се съсредоточи върху чувствата си, върху нещата, които трябваше да направи на Меган. От една страна, намерението да убие жената не я привличаше. Ако вярваше на Голдбърг — а тя не му вярваше — но ако вярваше, че жената не застрашава нито нея, нито Кен, толкова по-добре. Щеше да я остави да се върне в онази трогателна къща, при онзи съпруг и децата, без да му мисли много. Ала сега това не можеше да стане. Трябваше да го направи. Когато си в тази професия, няма да изкараш дълго, ако не се стегнеш.

Далеч пред себе си Барби видя Меган да паркира автомобила си и да влиза в сградата, наречена старчески дом „Сънсет“. Хм. Барби паркира малко по-далеч от нея. Бръкна под седалката и издърпа ножа.

Рей се отправи към дома си все още със замъглено съзнание.

Брум бе повикал хора на местопрестъплението и без да промълви и дума, се бе втурнал към развалините в парка. Рей не напусна мястото си през следващите пет минути, очевидно не можеше да се помръдне. Нищо нямаше смисъл. Помъчи се да подреди нещата в главата си, ала това го обърка още повече.

Когато залитна надолу по Дани Томас Булевард покрай неугледната имитация на Тадж Махал, Рей усети, че телефонът му вибрира.

Протегна ръка да го вземе, ала я усети твърде голяма за джоба си и тромаво я дръпна. Вибрациите бяха престанали и се появи иконката за пропуснат разговор. Той провери кой го е търсил. Когато видя, че обаждането е от „Меган Пиърс“, сърцето му се разтуптя.

Каси.

Дали да не й позвъни? Не беше сигурен. Тя го бе потърсила, което със сигурност означаваше нещо, но после бе затворила телефона. Или връзката бе прекъснала. Но ако връзката бе прекъснала, нямаше ли да му позвъни пак, щом има покритие? Правилно, добре, ще почака следващото позвъняване. Той поклати глава. Какво, по дяволите, му става? Внезапно се бе превърнал в смутен юноша, който се опитва да разчете знаците на първото си разочарование.

Рей се запита как ли е открила телефонния му номер. Всъщност нямаше значение. Само обаждането й бе от значение. Защо? Нямаше представа. Рей държеше телефона в ръка с желанието той да завибрира, провери батерията, за да се увери, че няма да се изтощи, провери и дали има покритие. Трогателно. Престани. Каси може да се обади, но може и да не се обади.

Ами ако не се обади?

Нима той искаше да се върне към… към какво? Алкохола и белите петна в паметта си?

Щом взе последния завой към дома си, помещаващ се в мазето — възрастните наемат мазета, за да плачат на глас — Рей тутакси спря. Пред дома му имаше четири полицейски коли.

Оох!

Сниши се зад телеграфния стълб. Още по-трогателно. Помисли си да изтича, но имаше ли смисъл? Освен това, ако Брум искаше да го арестува, щеше да го стори още преди десет минути.

Пак надникна. Неговият хазяин, пакистанец на име Амир Балок, стоеше пред къщата със скръстени на гърдите ръце. Рей предпазливо се приближи, като очакваше ченгетата да го заловят на мига. Нищо подобно. Те влизаха и излизаха от къщата с кутии в ръце.

Амир клатеше глава.

— Сякаш съм се върнал в старата си родина.

— Какво се е случило? — попита Рей.

Едно от ченгетата забеляза Рей и се приближи. На табелката бе изписано името му: „Хауард Додс“.

— Реймънд Ливайн ли сте?

— Да.

— Аз съм офицер Додс — каза и му подаде лист хартия. — Имаме заповед да претърсим жилището.

— Той живее само в мазето — изскимтя Амир.

— Заповедта е за цялата сграда — отвърна Додс.

Рей не си направи труда да прочете заповедта.

— Мога ли да ви помогна в търсенето?