Харлан Кобен - Остани

Тя се казваше Лорейн и бе добра професионалистка. Доста се смееше. Докосваше мъжете по раменете. Усмихваше се и ако това бе просто игра, ако под действията й се криеше отвращение от онова, което вършеше, никога нямаше да го разберете. Останалите момичета — да, те също се опитваха. И те се усмихваха, но само с устни и често, твърде често, се забелязваше пустотата на лицата и омразата в очите им.

Постоянните посетители се обаждаха на по-възрастната барманка Лорейн. Бяха редовни посетители на стриптийз клуба — Кен се помъчи да си представи нещо още по-жалко. И въпреки всичко той разбираше. Всъщност всички разбираме. Всички ние усещаме привличането. Сексът, разбира се, бе сред най-силните. Не можеше да се сравни със самоконтрола, ала повечето от тези мъже никога нямаше да го разберат. Нямаше да го приложат, така че щяха да си останат вечно невежи по въпроса какво е това, което разкъсва мъжката душа.

Ала Кен се бе научил, че тайната да се бориш с нещо, привличащо те като това тук, бе да осъзнаеш, че не можеш да го спреш. Кен се смяташе за дисциплиниран човек, ала истината бе, че човешките същества не са създадени да отричат себе си.

Това бе и причината за неефективността на всяка диета. Или на абстиненцията.

Единственият начин да победиш привличането, бе да приемеш, че ти действа, и да го вкараш в рамки. Той погледна към Лорейн. Все някога трябваше да си тръгне. Щеше да я проследи, да я хване насаме и тогава… е, щеше да я вкара в рамки.

Той се завъртя на столчето и опря гръб в бара.

Момичетата бяха грозни. Човек почти усещаше болестите, които се излъчваха от самите им пори. Нито една от тях не можеше да се мери с Барби. Спомни си къщата в края на уличката без изход, за децата и барбекюто в задния двор, за това как щеше да учи момчето си как да хваща бейзболната топка и как да опъва одеялото за фойерверките по случай Четвърти юли. Знаеше, че Барби има сериозни резерви. Разбираше нейния песимизъм твърде добре, но пък безпогрешното привличане беше налице. Той се питаше защо, щом семейният живот не води до щастие, все още привлича всички нас? Бе мислил по въпроса и бе осъзнал, че не мечтата бе виновна, а самите мечтатели. Барби често твърдеше, че те са различни и не са родени за подобен живот. Да, те бяха различни, ала това им даваше възможност да водят този начин на живот.

Нямаше да се включат в семейния живот като безмозъчни търтеи.

Не че животът, за който хората копнееха, бе изначално лош или лишен от достойнства — проблемът бе в това, че този живот бе недостъпен за повечето от тях.

— Какво да ти налея, хубавецо?

Той се извъртя обратно. Пред него стоеше Лорейн. На рамото си бе метнала кърпа за обиране на бирата. От ушите й висяха обици. По строеж и цвят косата й приличаше на сено. Устните й изглеждаха така, сякаш между тях трябваше да виси цигара. Носеше бяла блузка, нарочно разкопчана дълбоко до деколтето.

— О, мисля, че пих достатъчно — отвърна Кен.

Лорейн му изпрати същата полуусмивка, която я бе видял да изпраща и на редовните посетители.

— Намираш се в бар, хубавецо. Трябва да пиеш нещо. Поне една кока-кола, а?

— Да, страхотно.

Без да отлепва очи от него, Лорейн хвърли малко лед в празната чаша, взе автомата за сода и натисна едно копче.

— Защо си дошъл, хубавецо?

— За същото, за което са дошли и останалите мъже.

— Наистина ли?

Тя му подаде кока-колата. Той отпи.

— Разбира се. Нямам ли такъв вид?

— Приличаш също на бившия ми — твърде красив за негов късмет. — Лорейн се наведе, сякаш искаше да сподели някаква тайна. — Искаш ли да ти кажа нещо? Мъжете, които нямат вид за този бар — рече тя, — са най-добрите ни клиенти.

Очите му бяха привлечени от цепката й. Когато погледна отново нагоре, той срещна очите й. Онова, което видя, не му хареса, стори му се, че старата барманка можеше по някакъв начин да чете мислите му. Представи си я завързана и гърчеща се от болка и усети как старото вълнение се върна при него.

Той не изпускаше с поглед очите й и опита нещо.

— Мисля, че сте права по отношение на мен — каза.

— Я пак.

— За това дали съм за това място. Влязох тук, за да размишлявам. И може би да поскърбя.

Лорейн възкликна:

— О?

— Приятелят ми идваше тук. Вероятно сте прочели за него във вестниците. Името му е Карлтън Флин.

Пламъчето в очите й му подсказа, че тя знае. Боже, боже, тя знаеше. Да, сега бе негов ред да я погледне така, сякаш виждаше вътре в нея и четеше всяка нейна мисъл.

Тя знаеше нещо безценно.