Харлан Кобен - Остани

Меган зърна ножа, вдигнат срещу нея.

Нямаше познания по бойни изкуства, но дори да ги бе тренирала, вероятно нямаше да са й от полза. Нямаше време да се наведе, нито да блокира китката или каквото и да е друго, подходящо за подобна ситуация.

Казват, че в такива мигове, когато над главата ти увисват насилието и разрушението, времето забавяло своя ход. Това не е съвсем вярно.

За този кратък миг, когато върхът на острието се доближи до вдлъбнатинката под гръкляна й, Меган се превърна в нещо съвсем различно от човешко същество. Внезапно мозъкът й заработи само на базово равнище.

Дори мравката, ако стъпиш близо до нея, дори тя се досеща да бяга в противоположната посока. В същността си ние всички сме програмирани да оцеляваме.

Същото проработи и сега. Базисната част от мозъка на Меган, онази, която съществуваше много преди появата на познавателната мисъл, взе превес. Тя не мислеше, не планираше, нищо подобно. В нея не се роди съзнателна мисъл, не и в самото начало, но в нервната й система се появиха някои предварително узрели защитни механизми.

Тя стрелна ръка нагоре към шията си, като се опита да попречи на острието да проникне в гърлото и да сложи край на живота й.

Острието проряза дълбоко горната част на ръката й, като свободно навлезе през плътта и се удари в костта.

Меган извика.

Отново някъде дълбоко в недрата на мозъка си Меган всъщност успя да чуе скрибуцащия звук на метал, който остъргва костта, ала това не означаваше нищо за нея. Не и в този миг.

Ставаше дума само за оцеляването й.

Всичко останало, в това число разумът, оставаше на втори план, сред най-примитивните човешки инстинкти. Тя буквално се бореше за живота си и този факт доминираше над всички останали: Ако нападателят измъкнеше ножа от плътта й, Меган щеше да умре.

Тя се бе съсредоточила изцяло върху този нож, ала някъде в крайчеца на мозъка си Меган, зърнала русата коса, осъзна, че нападателят й бе същата жена, която бе убила Хари Сътън. Не си направи труда да се попита каква беше причината — ако оживее, щеше да го направи по-късно — ала почувства мощна вълна гняв, примесен със страх и паника.

Не й давай да измъкне ножа.

Не, времето все още не бе забавило своя ход. Откакто Меган зърна ножа, насочен към нея, бяха изминали само секунда, най-много две. И пак, като действаше чисто инстинктивно със забития докрай нож в мускулната тъкан на ръката й, Меган направи нещо, което при нормални обстоятелства би било немислимо. Със свободната си ръка тя прикри ножа, като плесна длан по собствената си ръка и наби острието му в собствената си плът. Не мислеше за това — не мислеше как всъщност се мъчи да остави ножа в ръката си. Знаеше само едно — че каквото и да се е случило, какъвто и порой или гняв да се излее на главата й, нямаше никакъв начин да остави жената да извади ножа от ръката й.

Когато русокосата се опита да измъкне острието, което пък се подхлъзна на костта, пронизваща болка премина по тялото на Меган, коленете й се подкосиха и тя за малко да рухне на земята.

За малко.

Дотук с болката. Част от теб иска тя да спре, но ако те е грижа за живота ти — а кого не го е грижа? — това желание може да надвие над нервната система, контролираща поведението ти. Може да е някакво химическо вещество, като например адреналин. Може да е нещо по-абстрактно като например волята.

Но в момента болката не означаваше нищо за Меган. Воля за оцеляване и гняв — сега само те имаха значение. Воля за живот, добре, това бе очевидно, но тя се гневеше на всичко — на убийцата, унищожила горкия Хари, на Дейв, задето я бе изоставил, на Рей, задето се бе отказал от всичко. Беше бясна на всяко божество, решило, че старци като Агнес трябва да бъдат възнаградени в края на живота си с мъките и унижението, причинени от факта, че са си загубили ума.

Ядосваше се и на себе си, задето не бе оценила какво притежава, задето си пъхаше носа в миналото, задето не разбираше, че известна доза недоволство си е част от човешката същност — и най-вече тя се тресеше от нерви, че тъпата руса кучка искаше да я убие.

Е, да оставим това.

Меган наддаде писък — затрогващ, първичен, остър крясък. Както си беше с нож, забит в плътта на ръката й, тя се изви силно в кръста. Блондинката направи грешката да се опита да запази същата поза по отношение на Меган, ала неочакваното движение на жертвата й я извади от равновесие.

Само мъничко.

Колкото да я накара да залитне напред.

Меган вирна лакътя си право нагоре. Острата кост удари с всичка сила носа на русокосата, като го пречупи нагоре към челото. Чу се изпукване. Лицето на блондинката се обля в кръв.