Харлан Кобен - Остани

Баджрактари оглеждаше тухлата от пещта, строена през 1780 година.

— Помисли си, че си видял ръчна вагонетка, нали така?

— Да.

Тя потърка тухлата.

— Какво?

— Тук има нещо. Може да е ръжда. Не мога да кажа със сигурност, без да направя тест.

— Сякаш до нея се е опирала ръчна вагонетка?

— Би могло.

Саманта се наведе до земята. Потърка с ръка пръстта.

— Каква теория имаш относно ръчната количка?

— В момента ли? — попита Брум. — Очевидно.

— Което е?

— Била е използвана да превозва нещо.

— Като, да речем, нечий труп?

Брум кимна с глава.

— Да кажем, веднъж годишно — на Марди Гра — убиваш, или, не знам, изваждаш от строя мъже точно на това място. Удряш ги и те изпадат в безсъзнание. Да речем, че искаш да ги преместиш.

Тя кимна.

— Може да използваш количка.

— Правилно.

— Ако е станало така — каза Саманта, — трябва да има някакви следи. Вдлъбнатини в калта. Не знам колко големи биха могли да бъдат. По-старите, направени преди години, може и да са изчезнали отдавна, но ако преди няколко дни Карлтън Флин също е бил преместен, все ще забележим нещо.

Тя се върна долу до големия камък, където бе открила кръвта. Брум я последва. Баджрактари коленичи и се опря с ръце на земята, като придвижваше лицето си на два-три сантиметра над пръстта като ловец от някой стар уестърн. Тя запълзя наоколо, сега малко по-бързо.

— Какво? — попита Брум.

— Виждаш ли това?

Тя посочи към земята.

— Слабо.

— Това е следа. Има четири такива, които оформят четириъгълник. По мои изчисления е с размери шейсет на сто и двайсет сантиметра.

— И какво означава това?

— Ако искаш да преместиш тялото с ръчна вагонетка, ще оставиш количката на четирите й колела. Щом оставиш тялото върху нея, тежестта ще падне на това място тук.

Тя вдигна поглед към него.

— Накратко, ще остави следи като тези.

— Стой.

— Да?

— Ще можеш ли, знам ли, да проследиш отпечатъците?

— Не мисля — отвърна тя. — Почвата е твърде корава, но…

Гласът й отлетя. Тя обърна глава и като куче следотърсач тръгна назад по пътеката. Спря се и се наведе към земята.

— Нататък ли водят? — попита Брум.

— Нищо определено, но погледни по какъв начин е счупен този шубрак.

Брум се доближи. Клекна. Наистина изглеждаше, сякаш нещо тежко, вероятно ръчна количка, натоварена с труп, се е движила в района. Той се опита да открие дирята, ала диря нямаше.

— Къде би могъл да отиде?

— Вероятно недалеч. Може би да погребе трупа.

Брум поклати глава.

— През последните седмици бе твърде студено.

— Тук има счупени клони. Да видим.

Проследиха накъде водят следите. Те влизаха навътре в гората, далеч от пътеката. Започваха от един хълм. В района, където никой нямаше причина да се скита, откриха още счупени клонаци, още следи, които говореха, че нещо значително по размери е разорало земята, като се е движело с голяма скорост.

Слънцето залязваше, с идването на нощта времето застудяваше. Докато вървеше, Брум дръпна ципа на винтягата до брадичката си.

Шубраците се сгъстиха и фактът, че някой е минавал оттук, ставаше все по-очевиден. Брум знаеше, че трябва да върви по-бавно, че трябва да внимава да не замърси потенциалното място на престъплението, но краката му не спираха. Сега той вървеше най-отпред. Пулсът му се ускори. Косата му настръхна.

Той знаеше. Просто знаеше.

— По-бавно, Брум.

Не я послуша. Дори започна да върви по-бързо, като отмяташе клоните встрани и се препъваше в дебелите коренища. Най-после, по-малко от минута след като се бяха спуснали по хълма, Брум излезе на малка полянка и се спря.

Саманта Баджрактари вървеше току след него.

— Брум?

Той се взираше в разрушения строеж пред себе си. Руините представляваха ниска стена, не повече от метър висока, почти цялата покрита с асма. Така ставаше. Когато човек изостави нещо, намесва се природата и си го взема, защото то е по право нейно.

— Какво е това? — попита Баджрактари.

Брум тежко преглътна.

— Кладенец.

Той избърза напред и погледна в дупката. Чернилка.

— Имаш ли фенерче?

Ехото му подсказа, че дупката е дълбока. Стомахът му се сви.

— Ето — отвърна тя.

Брум взе фенерчето и го включи. Щом го насочи право в отвора — когато лъчът се вмъкна за първи път в кладенеца — гледката спря дъха му за миг. Може би бе издал някакъв звук, нещо като дълбок стон, ала не бе съвсем сигурен. Саманта пристигна след него, погледна надолу и изохка.

Кен седеше на последния стол и наблюдаваше барманката.