Харлан Кобен - Остани

Нищо не й бе останало.

Светлинен лъч премина по нея, може би от фенерче, може би от приближаващ се автомобил. Откъдето и да беше, светлината накара блондинката да се поколебае, и то достатъчно дълго. С все още затворени очи Меган прокара ръка по паважа.

Бе запомнила къде е ножът.

Блондинката изписка и се хвърли долу, за да довърши Меган.

Ала сега вече Меган бе стиснала ножа в ръка. Тя се търколи по гръб, опря дръжката на гръдната си кост, а острието щръкна във въздуха.

Блондинката падна върху върха на острието.

Ножът потъна дълбоко в корема на русокосата. Меган не го изпускаше от ръцете си. Дръпна го, като разряза стомаха и спря едва когато острието се опря в гръдния кош. Нещо се изсипа от раната и тя усети лепкавата топлина по себе си.

Блондинката отвори уста в тих писък. Очите й се разшириха и застинаха в очите на Меган. Между двете жени премина нещо, нещо дълбоко и силно, нещо фундаментално, което бе извън разумното обяснение. Меган щеше да си спомня този поглед много, много дълго след това. Щеше да проиграва сцената в паметта си и да се чуди какво видя тогава, ала никога нямаше да може да го сподели с никого. Очите на блондинката се поотвориха още малко, а после, докато наблюдаваше как очите на русокосата губеха блясъка си, Меган осъзна, че тя си бе отишла завинаги.

Когато падаше отново на паважа, Меган дочу стъпки. Главата й беше вече досами земята, когато усети, че нечии ръце я сграбчват, придържат я леко във въздуха, а после нежно я слагат на земята.

Тя вдигна поглед и зърна своя страх.

— Меган? Боже мой, Меган?

Тя почти се усмихна, като видя красивото лице на Дейв. Искаше да го приласкае, да му каже, че го обича, че ще се оправи — първичният й инстинкт, щеше да си спомни тя по-късно, я караше да обича и утешава този мъж — ала от устата й не се отронваше и дума.

Подбели очи. Дейв изчезна и тя потъна в тъмнина.

Брум потръпна от студ.

Край кладенеца вече стояха още шестима полицаи. Единият му предложи одеяло. Брум се навъси и му каза да се разкара.

В кладенеца имаше трупове.

Много трупове. Бяха нахвърлени един върху друг. Първият, който извадиха, беше на Карлтън Флин. Неговият труп бе най-пресният, следователно изглеждаше най-ужасяващо. И вонеше от разлагането. Дребни животинки — плъхове и катерички — се бяха нахвърлили на мъртвата плът. Един от полицаите извърна глава. Брум не.

Медицинският експерт би се опитал да открие времето и причината за смъртта, ала независимо какво предаваха по телевизията, нямаше никакви гаранции, че наистина ги е открил.

Ами температурата на открито и животинките, които пируват с трупните органи — какво огромно объркване би настъпило. Брум, разбира се, не се нуждаеше от научни доказателства, за да се ориентира във времето. Карлтън Флин бе умрял на Марди Гра — беше сигурен.

Когато трупът бе изваден със скрипец и въже, всички замръзнаха няколко секунди в тържествени пози.

— Останалите са почти скелети — каза Саманта Баджрактари.

Това не бе изненада за Брум. След всички тези години, след безкрайните промени и обрати, събития, случки и слухове всичко се свеждаше дотук. Някой бе убил тези мъже и ги бе хвърлил в кладенеца. Някой бе докарал мъжете в това отдалечено място, беше ги убил, а после с помощта на ръчна количка ги бе довлякъл до кладенеца на трийсетина метра от утъпканата пътека.

Вече нямаше съмнение. Всичко беше дело на сериен убиец.

— Колко са труповете? — попита Брум.

— Още е трудно да се каже. Най-малко десет, може да са и двайсет.

Мъжете, изчезнали на Марди Гра, не бяха избягали, нито бяха приели нова самоличност и бяха отпътували за някой далечен остров. Брум поклати глава. Трябваше да се знае. Винаги бе вярвал, че Дж. Ф. К. бе убит от самотен стрелец. Приемаше с присмех твърденията за съществуването на НЛО, за завръщането на Елвис, за фалшификацията на кацането на Луната, както и всяка тъпа теория за някаква конспирация.

Дори като ченге той винаги е подозирал очевидното: годеницата, любовника, някого от семейството, тъй като в почти всички случаи най-краткото разстояние между две точки си остава правата линия.

Стюарт Грийн вероятно щеше да бъде на самото дъно.

— Ще трябва да уведомим федералните — рече Саманта.

— Знам.

— Искаш ли аз да се заема?

— Вече е направено.

Той си помисли за Сара Грийн, как през всичките тези години бе седяла в къщата, без да има възможност да действа, да скърби, а през всичкото това време съпругът й вероятно бе лежал мъртъв на дъното на кладенеца.