Харлан Кобен - Остани

— Разбира се.

— Благодаря ти.

— За какво?

Ала той бе затворил телефона.

„Слонът Луси“ бе затворен за през нощта. Рей почака да си тръгне и последният пазач. На отсрещния тротоар „Оранжерията на Вентура“, доста оживен ресторант и бар, бе във вихъра на забавленията. Което изключително затрудняваше влизането от тази страна.

Рей заобиколи, отиде на обичайното място до магазинчето за подаръци и се прехвърли над него.

Преди години, когато Каси бе задигнала ключа от бивше свое гадже, бе направила ключ и за него. Той го бе пазил през всичките тези години. Знаеше, че вече не му върши работа, ала това не го притесняваше кой знае колко.

„Луси“ имаше по една врата във всеки от дебелите си задни крака. Посетителите ползваха едната. На другата имаше прост катинар. Рей взе един голям камък и с един удар го счупи.

С помощта на фенерчето, вградено в ключодържателя си, Рей се заизкачва по спираловидната стълба, отвеждаща в търбуха на гигантския звяр.

Вместо „вътрешности“ вътре имаше сводести стаи, които му придаваха усещането, че се намира в малка църква. Стените бяха боядисани в странен розов цвят, който претендираше за анатомично коректно оцветяване на стомашно-чревния тракт на животното. Рей се обзалагаше, че са целели тъкмо това.

Преди години двамата с Каси бяха скрили спален чувал в килера. Изглежда, килерът е бил отстранен по време на ремонта на сградата. Рей се питаше дали някой не се бе препънал в стария спален чувал, какво си бяха помислили и какво бяха направили с него — после се зачуди защо, когато светът отново се затваряше над него, той си мислеше за нещо толкова тъпо.

Беше глупаво да дойде тук.

Не бе влизал в този пахидерм цели седемнайсет години, но ако коремът му би могъл да говори… Усмивка огря лицето му. Защо не? Защо, по дяволите, не? Достатъчно дълго се бе измъчвал. Сега онази ужасна нощ се връщаше в спомените му.

Нямаше как да я спре. Бе на път да се срещне с онова тъй трудно време, така че защо да не си спомни възхитителните нощи? Както баща му винаги му бе напомнял, не можеш да се издигнеш, без да изпиташ и падението, няма ляво без дясно, така че не е възможно да имаш прекрасни преживявания, без да очакваш и лоши моменти.

Ето го сега в корема на животното в очакване на единствената жена, която бе обичал някога — той осъзнаваше, че всъщност през изминалите седемнайсет години не се е радвал на добри преживявания. Имал е само лоши.

Трогателно. Трогателно и глупаво.

Какво ли щеше да си помисли баща му?

Само една грешка. Една-единствена грешка, направена преди седемнайсет години, и той, дръзкият фоторепортер, който нямаше никакъв проблем да работи на фронтовата линия по време на въоръжени конфликти, бе допуснал тази единствена грешка да осакати душата му. Но такъв е животът, нали? Време. Решения. Късмет.

Да плаче пред свършен факт. Колко атрактивно.

Рей се изкачи по спираловидната стълба до обсерваторията, разположена на гърба на „Луси“. Нощният въздух беше свеж, откъм океана духаше силен вятър. Ухаеше прекрасно — на сол и пясък. Небето бе ясно и звездите блестяха над Атлантика.

Гледката, помисли си Рей, спира дъха ти. Той извади фотоапарата си и започна да снима. Удивително, мислеше си той, с кое можеш да живееш и без кое не можеш.

Когато свърши със снимките, Рей седна навън на студа да чака и се запита — отново колебания — как споделянето на истината с Меган щеше отново да промени изцяло нещата.

Когато превърза ръката на Меган, лекарят измърмори нещо как на младини е работил при някакъв касапин, където опаковал мляно месо. Меган го разбра. Ръката й беше, меко казано, направена на кайма.

— Но ще оздравее — добави докторът.

През морфина тя все още усещаше пулсиращата болка. Болеше я и главата, вероятно като последица от сътресението на мозъка.

Тя седна в леглото.

Бяха накарали Дейв да остане в чакалнята, докато разпитваха Меган в леглото. Ченгето — тя се бе представила като районен следовател Лорън Мюз — прояви изненадващо здрав разум.

Бе оставила Меган търпеливо да й разкаже за случилото се и дори не повдигна вежди, когато разказът й зазвуча като бълнуване на луд:

— Да, вижте, излязох от дома на мои стари познати, когато тази елегантна блондинка се нахвърли върху мен с нож… Не, не знам името й… Не, нямам представа коя е, нито защо се опита да ме убие, освен че снощи я бях видяла да се навърта около кантората на Хари Сътън…

Мюз я слушаше с опънато лице и рядко се намесваше в разказа й. Не задаваше снизходителни въпроси, не поглеждаше със съмнение в очите, нищо от този род.