Харлан Кобен - Остани

Когато Меган завърши, Мюз повика Брум в Атлантик Сити, за да потвърди разказа й.

Сега, няколко минути по-късно, Мюз със замах затвори бележника си.

— Добре, достатъчно за тази вечер. Сигурно сте капнали от умора.

— Не можете да си представите.

— Ще се опитам да разбера самоличността на блондинката. Мислите ли, че утре ще бъдете в състояние отново да поговорим?

— Разбира се.

Мюз се изправи.

— Грижете се за себе си, Меган.

— Благодаря. Ще ми направите ли една услуга?

— Кажете.

— Бихте ли помолили лекаря да пусне съпруга ми при мен?

Мюз се усмихна.

— Дадено.

Когато остана сама, Меган опря гръб във възглавницата. Мобилният й телефон бе на нощното шкафче отдясно. Помисли си да изпрати съобщение на Рей, че няма да се появи на срещата — че всъщност никога повече няма да се появи — ала се чувстваше твърде слаба.

Само след миг Дейв се втурна в стаята със сълзи в очите. Внезапно Меган бе обзета от друг спомен от болница и дъхът й секна. Кайли бе на петнайсет месеца, тъкмо бе започнала да върви и те я бяха взели със себе си на празнична вечеря по случай Деня на благодарността в дома на Агнес и Роланд. Всички се въртяха в кухнята. Агнес тъкмо бе подала на Меган чаша чай, когато се обърна и видя препъващата се Кайли да се навежда силно от най-горното стъпало на стълбите за мазето. Роланд, научи по-късно тя, не бе заковал правилно парапета. Докато тя гледаше с нарастващ ужас в очите, парапетът поддаде и Кайли се търколи надолу по бетонните стъпала.

Дори сега, когато си спомняше случката, станала преди четиринайсет години, Меган все още усещаше майчинската си паника. Спомни си, че в тази кратка секунда тя усети неизбежното: стъпалата на мазето бяха стръмни и тъмни, с назъбени ръбове. Бебето й щеше да падне с главата надолу върху бетона. Меган не можеше да направи нищо, за да я спре — бе твърде далеч — освен да седи с чашата в ръка и вцепенена да гледа как бебето й пада.

Винаги щеше да помни какво се случи после. Дейв, който седеше до нея, се гмурна в отворената врата. Гмурна се. Сякаш подът бе басейн. Без никакво колебание, нито време, за да помисли.

Дейв не беше кой знае какъв атлет, нито притежаваше светкавични рефлекси.

Не бе нито особено пъргав, нито ловък, но все пак той се гмурна на покрития с линолеум под със скорост, която никога не би постигнал, ако бе тренирал дори десет години. Когато Кайли започна да пада и да изчезва от очите им, Дейв се плъзна към отворената врата, протегна ръка напред и сграбчи падащата Кайли за глезена. Не успя да спре моментума на движението си и не можа да се задържи, а падна надолу по твърдите стъпала, но успя по някакъв начин да хвърли Кайли към вратата на кухнята и да я спаси.

Дейв нямаше никакъв начин да предотврати собственото си падане. Той тежко рухна долу в основата на стъпалата и си счупи две ребра.

Меган бе чувала за подобно геройство, тъй рядко срещано сред съпрузи и родители, които се жертват, без да помислят. Беше чела за престрелки, при които съпрузите прикривали с тяло съпругите си и спасявали живота им. Те невинаги са били добри мъже по класическата дефиниция на това понятие. Някои са били пияници, други — комарджии или крадци. Но на някакво равнище са били смели по рождение. В душата си те са били самопожертвователни и чисти. Карали са те да се чувстваш в безопасност, да усещаш, че се грижат за теб, че те обичат. Това не може да се научи. Или го имаш, или го нямаш.

Още преди това да се случи, Меган знаеше, че Дейв притежава тези качества.

Той седна до нея и взе ръката й в своята. Нежно я погали по косата, сякаш внезапно се бе превърнала в порцелан и можеше да се счупи.

— Щях да те загубя — каза Дейв и в гласа му прозвуча страхопочитание.

— Нищо ми няма — отвърна тя, а после, тъй като животът можеше да бъде и застрашително практичен в моменти на презрян ужас, попита: — Кой гледа децата?

— При семейство Реале са. Не се тревожи за тях, става ли?

— Става.

— Обичам те — каза той.

— И аз те обичам — отговори тя. — Повече, отколкото можеш да си представиш. Но трябва да ти кажа истината.

— Може и да почака — каза той.

— Не, не може.

— Ранена си. Господи, снощи едва не те убиха. Истината не ме интересува. Интересуваш ме само ти.

Тя знаеше, че в този миг той говореше сериозно — също така знаеше, че с течение на времето той щеше да промени мнението си. Тя щеше да се излекува и да се върне вкъщи и тогава въпросите отново щяха да се натрупат. Може би той можеше да чака. Ала Меган не можеше.