Харлан Кобен - Остани

Когато Брум се приближи, един микробус, натоварен с федерални агенти, също спря отпред.

Той побърза да влезе и намери Додс.

— Нещо ново? — попита Брум.

— Нищо изненадващо, ако това искаш да кажеш. Никакво оръжие. Никаква товарна количка. Нищо от този род. Вече разглеждаме фотографиите в компютъра му. Поне се уверихме, че по този въпрос човекът не ни е излъгал — снимките край старата фабрика за желязна руда са направени на осемнайсети февруари през различни години, а не на Марди Гра.

Това доказваше казаното от Рей Ливайн по великолепен начин.

Додс погледна през прозореца.

— Федералните ли пристигнаха?

— Аха.

— Те ли поемат случая?

Брум кимна с глава.

— Сега той е техен.

Брум погледна часовника на китката си. Нямаше защо да се шляе наоколо. Можеше да отиде в дома на Сара и да й обясни.

— Ако няма друго…

— Не, няма. Но едно нещо ми направи странно впечатление.

— Какво е то?

— Рей Ливайн. Това ли е истинското му име?

— Да.

Додс кимна с глава, този път повече на себе си.

— Познаваш ли други хора с името Ливайн?

— Няколко, защо?

— Евреи са, нали? Имам предвид, че Ливайн е еврейско име.

Брум огледа дупката, наречена мазе, и навъсено погледна към Додс.

— Не всички евреи правят много пари. Знаеш го, нали?

— Не това имам предвид. Не ги гледам стереотипно, нищо подобно. Виж, просто го забрави, става ли? Не е кой знае какво.

— Кое не е кой знае какво? — попита Брум.

— Нищо. Но добре, както казах, не открихме нищо инкриминиращо. Само това — сви рамене той. — Какво ли би правил един евреин с него?

И той връчи на Брум малко найлоново пликче за съхраняване на доказателства. Брум погледна съдържанието му. Отначало не разбра какво е това, ала след секунди, когато най-после проумя, главата му се замая, сякаш падаше все по-надолу и по-надолу и не можеше да се спре. Светът му, който вече се бе разклатил, направи още един остър завой и той едва се задържа на краката си.

— Брум?

Той не обърна внимание на гласа. Попремига, погледна отново и усети как стомахът му се сви, защото вътре в найлоновата торбичка видя медал на Свети Антоний.

От мястото си на отсрещната страна на улицата Кен гледаше как Лорейн излиза от „Ла Крим“ през задната врата. Отне й доста време да мине през паркинга. Излизането й бе цяло събитие.

Всяко момиче, работещо на това място, се обръщаше към по-възрастната барманка и я даряваше с продължителна прегръдка. В отговор Лорейн приемаше прегръдката, а после даваше на всяка по нещо, което те желаеха да имат — я ще ги изслуша със съчувствие, я ще ги дари с крива усмивчица в стил „разбирам те“, я ще им каже по някоя мила дума.

Беше им като майка.

Когато накрая мина покрай всички и тръгна да се прибира, Кен я последва на безопасно разстояние. Домът й не беше далеч. Барманката живееше в къща, която, меко казано, бе видяла и по-добри дни, макар че вероятно бе мрачна още от първия си ден.

Лорейн извади ключ, за да отвори вратата, и изчезна вътре.

В задната част светнаха две лампи. Иначе в цялата къща бе тъмно. Това показваше, че беше сама. Кен обиколи къщата, като надничаше през прозорците. Откри Лорейн в кухнята.

Помисли си, че изглежда изтощена. Бе свалила обувките си с високи токчета и бе вдигнала босите си крака на стола. Топлеше ръцете си с чаша чай, като леко отпиваше от нея със затворени очи. На по-силната светлина в стаята тя изглеждаше много по-непривлекателна, много по-стара, отколкото я бе видял в мъждивата светлина на заведението.

Това, разбира се, бе логично.

Ама че живот си бе построила тази барманка, помисли си Кен. Ако я спаси от мизерния й живот, щеше да й направи огромна услуга. Кен усети как непреодолимото желание го обхваща отново, и то с пълна мощ. Ръцете му се свиха в юмруци. Погледна към кухненската маса и си каза: да, вероятно щеше да е доста яко преживяване.

Време беше да се залавя за работа.

Кен се приближи до вратата на Лорейн и в същия миг телефонът му завибрира. Провери от кой номер му звънят и като видя, че не е Барби, реши да не отговаря.

Той почука, приглади косата си и зачака. Дочу шумолене, а после най-горната ключалка се отключи и дръпнаха резето. Странно е колко много хора правеха същото. Купил си най-скъпата ключалка, но я отключваш и отваряш вратата на всяко потропване.

Лорейн отвори очи малко по-широко, когато зърна Кен, ала не затръшна вратата под носа му, нито каза нещо подобно на: „Така, така. Бас ловя, че е красивият опечален, който прилича на бившия ми“.