Харлан Кобен - Остани

— Какво? — Този път Меган успя да седне в леглото. — Не разбирам. И Стюарт Грийн ли е между тях?

— Най-вероятно. Все още оглеждат труповете.

Разговор за опитите да осмислиш нещата.

— Почакайте, значи някой ги е убил?

— После ще ти разкажа подробностите, но в момента имам нужда от помощта ти.

— Как?

— Знам, че много те боли, така че ако…

— Какво ви е нужно, детектив?

— Снощи арестувахме Рей Ливайн за убийствата.

Тя отвори уста, ала от нея не излезе и дума. Светът й отново се преобърна с главата надолу.

— Това някаква шега ли е?

— Не…

— Какво ви е? Полудяхте ли?

Дейв я погледна укорително. Тя не му обърна внимание.

— Брум! — извика тя.

— Тук съм — отвърна Брум.

Меган поклати глава, готова да му заяви, че това просто не е възможно, ала после си спомни за предишната нощ, за последните думи на Рей: „Не ти казах истината“.

— Не, не, това е някаква грешка — заяви тя и усети как една сълза се отрони от очите и се търкулна по лицето й.

— Чувате ли ме? Имате ли доказателства?

— Не ми се ще да говоря за това в момента, но имам нужда от помощта ти.

— Как?

— Задържахме Рей. Той няма да разговаря с никого от нас. Ще говори само с теб, на четири очи. Знам, че искам много в сегашното ти състояние, а това със сигурност може да почака няколко дни, докато се съвземеш…

— Какъв е адресът? — попита тя.

Дейв я гледаше с широко отворени очи и мълчеше.

Меган внимателно слушаше. После затвори телефона и се обърна към съпруга си.

— Ще ме закараш ли до един затвор?

Брум затвори телефона след разговора си с Меган и се върна обратно при Рей. Рей Ливайн бе облечен в оранжеви затворнически дрехи. И ръцете, и краката му бяха във вериги. Намираха се в стаята за разпити на Районния затвор в Атлантик Сити. Рей бе повикал единствения си приятел в областта, своя шеф Фестър, и Фестър му уреди адвокатска защита в лицето на Флеър Хикъри, който трябваше да представлява Рей. Хикъри бе известен като много добър и колоритен човек.

Щом Брум влезе в стаята, Флеър Хикъри, чийто костюм с цвят на лавандула идваше малко пресилено за осем сутринта, попита:

— Е?

— Тръгва.

— Чудесно.

— И все пак бих искал да задам няколко въпроса на клиента ви.

— А аз бих искал да съм в джакузито заедно с Хю Джакман — контрира Флеър, като махна два пъти с ръка. — Но пък можем да помечтаем, нали? Клиентът ми бе достатъчно ясен. Преди да ви каже и една дума, той желае да поговори на четири очи с Меган Пиърс. А сега — къш!

Брум излезе от стаята. Специален агент Анджони сви рамене и рече:

— Хапливата забележка бе съвсем заслужена.

— Съгласен съм.

— Ще й отнеме поне час да дойде дотук, дори да й изпратим полицейски ескорт. Защо не излезете на чист въздух?

— Трябва да се върна в „Ла Крим“.

— В нощния клуб ли? Защо?

Брум не си направи труда да му обяснява. Той се отправи навън към автомобила си.

Все още имаше липсващи брънки. Нощта бе наистина дълга.

Федералните продължаваха да претърсват жилището на Рей Ливайн с надеждата да намерят и други трофеи. Труповете, извадени от кладенеца досега, наброяваха дванайсет, макар че колкото по-надълбоко слизаха, толкова по-трудно ставаше да определят веднага кои кости на кого принадлежат. С годините труповете се бяха изпочупили, натрупани накуп, като кладенецът се бе превърнал в последното им убежище.

След като предишната нощ арестува Рей Ливайн, Брум се отправи към обречената къща, която в миналото бе семейният дом на Стюарт и Сара Грийн. Съобщи на Сара онова, което бе научил: че всички улики водят до факта, че Стюарт е на дъното на кладенеца и че е бил жертва на сериен убиец. Както винаги Сара внимателно го слушаше.

Щом той свърши, тя каза:

— Останах с впечатление, че наскоро някой е видял Стюарт.

Така че ето накъде се бе запътил Брум сега — към „Съботна хапка и мръвка“ на „Ла Крим“. Отваряха за закуска точно по това време и учудващо бързо правеха доста оживена търговия. Той не мислеше, че от това пътешествие ще се роди нещо кой знае колко важно. Брум беше убеден, че Лорейн ще свие рамене и ще заяви: „Казах ти, че не съм сигурна. Но ти просто не ме послуша“.

Ала истината беше — истина, която може би той щеше да започне сам да си признава — че искаше да види Лорейн. Нощта бе ужасна, изпълнена с кръв и мъртви тела. Той, разбира се, имаше професионално извинение за посещението си при нея, но може би просто искаше да е с нея, да вижда познатото хубаво лице да отвърне на погледа му, лице на жена, която не бе омъжена за друг. Така я чувстваше — Лорейн, още един ранен от града ветеран, около когото той се чувстваше добре. Може би искаше само това. Може би искаше да потъне за известно време в нейната успокояваща крива усмивка и гърления й смях. А може би фактът, че тя умира, че може би след няколко месеца нямаше изобщо да бъде тук… може би това го караше да осъзнае дълбокото си нежелание отново да изпита, че още някой му липсва в този живот.