Харлан Кобен - Остани

Нима бе толкова нередно?

Охранителите в „Ла Крим“ тъкмо отваряха вратите, когато той пристигна. Някои от редовните посетители се бяха наредили на опашка отрано, вероятно идваха направо от казината или от други нощни заведения. Това бе клиентелата за закуска — не хора, събудили се и дошли за сутрешно похапване, а такива, които са будували цяла нощ и желаят да започнат деня с шоуто на стриптийзьорките. Можеш да го погледнеш от която си страна искаш, но бе трудно да не направиш заключението, че те са, меко казано, доста отчаяни и странни.

На влизане Брум кимна на облечените в черно охранители. Прекоси тъмните сепарета и се запъти направо към бара на Лорейн.

Ала нея я нямаше. Тъкмо щеше да се обърне и да попита къде е, когато някой го бутна изотзад и той залитна.

Беше червендалестият Руди.

— Какво, по дяволите, искаш, Руди?

Руди посочи с тлъстия си пръст към него.

— Предупредих те.

— За какво говориш?

— Най-напред разговаря с Тони. Добре де, голяма работа. Такива като нея под път и над път. Добре. — Той отново го сръга. — Но аз те предупредих, нали?

— За какво си ме предупредил?

— Казах ти, че Лорейн е различна. Че е специална. Казах ти какво ще направя, ако нещо й се случи.

Брум замръзна на място. Сякаш музиката внезапно зазвуча по-силно. Стаята се завъртя.

— Къде е тя?

— Не ме баламосвай с подобни въпроси — къде била тя. Знаеш много добре…

Брум го сграбчи за реверите и го запрати към стената.

— Къде е тя, Руди?

— Това те питам и аз, боклук такъв. Не се е появявала тази сутрин.

Меган седеше срещу Рей в безличната и, независимо от това, сюрреалистична стая за разпити.

По време на пътуването до града всички в колата бяха унили. Обади се федерален агент на име Гай Анджони и подробно я информира за убийствата и ареста. Беше неописуемо. Когато тя остави телефона, Дейв се опита да поговори с нея. Тя не му отговори. Дейв вече знаеше за миналите й отношения с Рей — не всички подробности, разбира се, но напълно достатъчно. Тя от своя страна знаеше, че никак няма да му е леко. Искаше да го успокои и да му вдъхне увереност. Дейв го заслужаваше, заслужаваше дори повече. Ала в момента бе потресена.

Това щеше да почака.

Меган бе преминала през метален детектор и цялостно претърсване, преди да й разрешат да влезе в полицейското управление. Вътре имаше петима души: специален агент Гай Анджони; двама полицаи; Флеър Хикъри, адвокатът на Рей, който я поздрави с топла усмивка на устните; и, разбира се, Рей.

Флеър Хикъри повдигна малък свитък документи.

— Това са клетвени декларации, според които разговорът ви с моя клиент няма да бъде донесен до знанието на някого, няма да бъде записан или използван по какъвто и да е начин — заяви той.

— Всеки в тази стая е подписал такъв документ.

— Добре.

— Бих бил наистина много благодарен, ако и вие подпишете документа, с което да обещаете, че няма да разпространите каквото и да е, казано от моя клиент по време на този разговор.

— Не е необходимо — обади се Рей.

— То е и за нейно добро — обясни Флеър. — Макар ти да й вярваш, Рей, аз се опитвам да затрудня противната страна, за да не могат да я убедят да проговори.

— Няма нищо — каза Меган.

Пръстите на ранената й ръка все още функционираха добре и тя хвана писалката и драсна нещо като подпис.

Флеър Хикъри събра документите.

— Добре, господа, време е да си тръгвате.

Специален агент Анджони се запъти към вратата.

— Ще ви наблюдаваме, госпожо Пиърс. Ако попаднете в беда, само вдигнете здравата ръка над главата си и ние ще разберем, че имате нужда от нас. Моят клиент е със завързани ръце и крака — продължи Флеър.

— Тя не е в опасност.

— И все пак.

Флеър подбели очи. Пръв излезе Гай Анджони, следван от двамата полицаи. Флеър излезе последен. Вратата се затвори след него. Меган се настани на отсрещния стол. Глезените на Рей бяха оковани за стола, а ръцете му — за масата.

— Добре ли си? — попита я Рей.

— Снощи ме нападнаха.

— Кой?

Тя поклати глава.

— Не сме тук да разискваме моя милост.

— Затова ли не можа да дойдеш при „Луси“?

Меган не знаеше как да отговори на този въпрос.

— И бездруго нямаше да дойда.

Той кимна, сякаш бе разбрал.

— Ти ли уби тези мъже, Рей?

— Не.

— Ти ли уби Стюарт Грийн?

Той не отговори.

— Разбра, че ме наранява, нали?

— Да.

— Беше те грижа за мен. Ти дори…

Тя замълча, после продължи:

— Ти дори ме обичаше.