Харлан Кобен - Остани

Тя опита да се усмихне с онази усмивка, която той бе видял в клуба, ала не се получи много добре. Кен забеляза… страх може би?

Да, страх.

Обруленото й от времето лице леко се набръчка и това го развълнува.

Кен й предложи най-милото изражение на лицето си.

— Трябва да поговоря с вас за нещо.

Лорейн не изглеждаше твърде въодушевена пред перспективата — може би се изплаши — ала не бе от типа жени, които ще направят сцена или ще изгонят някого.

— Много е важно, наистина — каза той. — Мога ли да вляза?

— Не знам — отвърна Лорейн. — Късно е.

— О, не се притеснявайте. — Той оголи всичките си зъби в усмивка. — Ще ви отнема не повече от секунда, обещавам.

И тогава Кен влезе и затвори вратата след себе си.

Навън застудяваше и затова Рей слезе по стълбите обратно в сводестата „стая в корема“ на „Луси“. Беше глупаво да дойде тук. Какъв бе смисълът всъщност? Да, той пазеше чудесни спомени от това място. Може би си мислеше, че и Каси има такива спомени. Но какво от това? Нима мислеше, че ще я накара да се върне в спомените си към онова време и място и така ще й помогне да разбере какво бе направил той?

Тъпо.

Да, някои неща можеха да станат по-хубави от декора и контекста, но нима бе толкова наивен да смята, че от факта, че е вътре в сградата, ще последва хормонален взрив и този взрив ще промени стореното от него и ще го направи по-приятно? Внезапно се почувства като лош търговец на недвижими имоти, който вярва, че местоположението, местоположението и само местоположението ще направи предложението му много по-приемливо.

Рей погледна към телефона си. Никакво съобщение от Каси или Меган, или както й бе името. Хрумна му отново да я потърси, но нима имаше смисъл? Щеше да чака още един час, може би два и да си тръгне. Къде щеше да отиде? Ченгетата вероятно са привършили работата си в жилището му, но нима наистина искаше да се върне в онова мръсно мазе?

Не.

Беше време да се разкара. Ако Каси — нямаше да престане да я нарича Каси, а не Меган — не искаше да чуе онова, което той имаше да й каже, е, той просто трябваше да намери начин да се справи с проблема. Но нямаше смисъл да стои тук, а светът около него да се разпада. Беше твърде рисковано и макар през годините с лекота да бе намирал начини да опропасти живота си, той нямаше склонност към самоубийство.

Когато Рей тръгна към стълбите в задния крак на „Луси“, отдолу дочу шум. Спря и се ослуша.

Някой бе отворил вратата.

— Каси?

— Не е Каси, Рей.

Сърцето му се сви, щом позна гласа. Той принадлежеше на детектив Брум.

— Как ме откри? — попита Рей.

— По сигнала на мобилния ти телефон. Лесно е, когато някой остави телефона си включен.

— Да. Така е.

— Свърши се, Рей.

Той не каза нищо.

— Рей?

— Чувам те, детективе.

— Няма смисъл да бягаш. Заобиколен си.

— Добре.

— Въоръжен ли си?

— Не.

— Дошъл съм да те арестувам, Рей. Разбираш ли?

Без да е сигурен какво да отвърне на това, Рей се спря на:

— Да, разбирам.

— Тогава направи услуга и на мен, и на себе си — рече Брум. — Улесни нещата и ще сме в безопасност. Коленичи на пода и сложи ръце на главата си. Ще те закопчая и ще ти прочета правата.

На другия ден в осем сутринта Меган отвори очи и усети цялата болка на света. Нощта бе дълга в много отношения и не на последно място в това влизаше и емоционалното бреме да разкаже на Дейв цялата истина за своето минало — така че сега всяка частица на тялото й изпитваше още по-остри болки. Най-лоша от всички бе болката в ръката; сякаш бе нахапана от тигър, а после бе смазана от нещо тежко. Някакъв ковач безмилостно използваше черепа й за наковалня. Езикът и устата й бяха сухи като Сахара и тя ги усещаше като по време на най-тежък махмурлук.

Меган бавно отвори очи. Дейв седеше на ръба на леглото, хванал с ръце главата си. Сякаш и него го болеше, макар да не чувстваше пулсиращата болка, която мъчеше нея. Косата му стърчеше във всички възможни посоки. Тя се досети, че той бе останал до нея през цялата нощ.

Опита се да си припомни по кое време бе свършила разказа си — Дейв рядко се бе обаждал — ала не можа. Тя бе говорила до пълно изтощение и не толкова заспа, колкото сякаш припадна от умора, от болката и морфина, който й поставиха. Ако Дейв бе изрекъл някакъв коментар върху думите й, тя не си го спомняше.

Меган не бе чувствала такава жестока жажда. Когато протегна ръка към чашата с вода на нощното шкафче, сякаш цялото й тяло изпищя от недоволство. Тя тихо извика. Дейв вдигна глава и каза: