Харлан Кобен - Остани

— Моля те, Дейв, остави ме да говоря, може ли?

Той кимна.

— Може.

А после, докато ръката му бавно се отлепи от нейната, Меган му разказа всичко.

Когато на вратата се позвъни, ръката на Дел Флин автоматично се стрелна към медала „Свети Антоний“.

Дел седеше вкъщи и гледаше мач. Той се радваше за любимия си баскетболен тим, който играеше в момента, ала единственият отбор, когото семейство Флин обичаше истински, бе „Филаделфия Игълс“.

Футболът беше играта на Дел. Три поколения от мъжете на семейство Флин — бащата на Дел; Дел; синът на Дел, Карлтън — бяха привърженици на „Орлите“ 10 10 „Игълс“ (от англ. „Eagles“) означава „орли“ на български. — Б.пр. . Преди повече от двайсет години, когато Дел най-после бе започнал да прави сериозни пари, той започна да купува билети на петдесетметровата линия за целия сезон. Отне му две години да убеди своя старец да не отиде на работа в кръчмата поне една неделя и да присъства на мача. Беше велик ден, „Орлите“ победиха „Каубоите“ с три точки. Не след дълго бащата на Дел почина — рак на белите дробове; вероятно го бе получил поради дългите години работа в задимената кръчма — така че работата му буквално го бе убила. Ала тази игра бе хубав спомен, такъв, какъвто Дел носеше у себе си и понякога го изваждаше в съзнанието си, когато искаше да си спомни за своя старец, преди проклетата болест да бе прояла вътрешностите му.

Дел си припомни как взе Карлтън за първи път на мач, когато синът му беше само на четири години. „Орлите“ играеха с „Червенокожите“ и Карлтън бе пожелал да си купи вимпел на „Червенокожите“, макар да не ги обичаше.

След това им стана нещо като традиция — Карлтън колекционираше вимпели на противниковите отбори и ги окачваше на стената над леглото си. Дел се учуди, когато това свърши, когато Карлтън престана да събира вимпели и когато накрая реши да ги свали от стената.

По телевизията видя, че новият център-нападател на противника пропусна две свободни хвърляния.

Дел вдигна ръце от възмущение и се извърна, сякаш да оплаче лошото подаване със своя син. Карлтън, разбира се, не беше в стаята.

Нямаше да го заинтересува. И той беше за „Орлите“. Господи, това момче обичаше да ходи по мачове. Обичаше всичко, свързано с играта — да подритва топката, да я хвърля на паркинга, да купува вимпелите, да припява бойната песен на „Орлите“. От осемте домакинствания на мачове годишно Карлтън обикновено посещаваше само две-три, макар че се молеше на баща си да го вземе на повече. Но на останалите Дел вземаше приятели или бизнес съдружници, или пък даваше билетите на някого, комуто дължеше услуга. Господи, каква тъпа, безсмислена загуба.

Колкото по-голям ставаше Карлтън, толкова по-малко искаше да ходи с баща си.

Дел също. Карлтън предпочиташе да излиза с приятелите си, а след мача да се шляе и да се весели с тях. Така става обикновено, нали? Баща и син не могат да пишат една и съща страница в историята — също като в старата песен „Котката е в люлката“.

Дел се чудеше в кой момент Карлтън бе започнал да се отклонява от пътя.

През последната година в гимназията се случи инцидент: едно момиче бе обвинило Карлтън, че я изнасилил и й нанесъл побой след срещата им. Карлтън бе обяснил на Дел, че му се ядосала, защото след като прекарал нощта с нея, я бе изоставил. Дел му повярва. Че кой би изнасилил момиче, с което е на среща? Изнасилвачите се крият в храстите, изскачат ненадейно и така нататък. Момичето не ги кани в дома си. И все пак имаше охлузвания и следи от ухапвания, но Карлтън каза, че така му харесвало.

Дел не знаеше, ала не се и интересуваше от неща като „тя каза“, „той каза“. Нямаше начин синът му да отиде в затвора поради някое недоразумение. Така че Дел направи някои плащания и всичко се размина.

Така ставаше. Синът му бе добро хлапе. Може би преминаваше през някакъв особен етап на развитие. Ще премине. Но все пак нещо в момчето се бе променило и сега, когато разполагаше с толкова много свободно време, Дел се мъчеше да разбере какво. Можеше да е и футболът. Когато бе много млад, Карлтън бе изключителен защитник. В осми клас бе счупил всички рекорди за сезона. Но тогава Карлтън бе престанал да расте. Това страшно го разстрои. Карлтън не бе виновен. Чисто и просто виновна бе генетиката. Нищо не можеше да се направи. Когато Карлтън бе понижен в по-долна категория, той стана дори по-добър и Дел го заподозря, че взема стероиди. Ето откъде започна всичко. Вероятно. Кой може да е сигурен?