Харлан Кобен - Остани

Дел се опита да се съсредоточи върху мача и с изненада откри, че не му е възможно. Странно какво може да ти сервира животът. Всъщност пет пари не даваше, ако победи противниковият отбор, а не неговите любимци. И все пак. Независимо какво се случваше в живота му, Мария, разбира се, би се заляла от смях, ако го видеше до такава степен обладан от мача по телевизията. Щеше да посочи към телевизора и да каже: „Мислиш ли, че тези момчета биха дошли в службата ти да те окуражават?“. В думите й имаше логика, но какво от това? И сякаш да покаже, че не му мисли злото, Мария тутакси ще му донесе нещо за хапване — я пържени картофки, я начос, я някаква друга вкуснотия.

Тъкмо когато седеше на белия си диван и си мислеше за своята сладка Мария, а противниковият отбор побеждаваше с осем на нула, Дел чу, че на вратата се позвъни. Ръката му моментално сграбчи медала „Свети Антоний“ от Падуа. Когато изгубиш нещо, трябва да повтаряш името му, а Дел знаеше, че същото се отнася и за изчезналите хора. Когато бе по-млад, Дел считаше подобни неща за пълни глупости, ала с годините бе станал суеверен.

Той се отлепи от бялата кожена седалка и отвори парадния вход. Голдбърг, ченгето, стоеше навън в студа. Не каза нищо.

Нямаше нужда. Очите им се срещнаха и Голдбърг му направи най-лекото и унищожително кимване, което човек може да направи на друг човек. Дел почувства, че нещо в гърдите му се разтроши и стана на прах.

Не получи опровержение. Не и в началото. В началото имаше само съкрушителна яснота. Дел Флин съвършено добре разбираше какво означава това. Момчето му си бе отишло завинаги. Никога повече нямаше да се върне. Синът му бе мъртъв. Младият му живот бе прекършен. Нямаше да има помилване, нямаше да се случи чудо, нямаше да стане нищо, което да го спаси. Дел нямаше вече да го прегърне, нямаше да го види, да говори с него. Край на мачовете с „Орлите“, Карлтън бе изчезнал, нямаше го вече и Дел знаеше, че никога нямаше да се върне. Коленете му се подкосиха. Той започна да рухва — всъщност това и желаеше — ала Голдбърг го прихвана със силните си ръце. Дел клюмна на гърдите на огромното ченге. Болката бе твърде остра, неизмерима, непоносима.

— Как? — попита накрая Дел.

— Намерихме го близо до мястото, където открихме кървавите петна.

— В гората ли?

— Да.

Дел си представи Карлтън в гората — сам, на открито в студа.

— Имаше и други трупове. Според нас може би е дело на сериен убиец.

— Сериен убиец ли?

— Така мислим.

— Искате да кажете, че е нямало никаква причина? Че са убили момчето ми случайно?

— Все още не знаем.

Дел се опита да отпъди болката, помъчи се да се съсредоточи върху онова, което казваше Голдбърг. Така прави човек, когато агонизира.

Някои използваха отричането. Други — необходимостта от отмъщение. Така или иначе, човек не се съсредоточава върху смисъла, защото това би било непоносимо. Отклоняваш го и го заместваш с нещо неуместно, тъй като не можеш да промениш ужасната истина, нали така?

Със сълзи на очи Дел попита:

— Страдало ли е момчето ми?

Голдбърг се замисли за миг.

— Не знам.

— Заловихте ли убиеца?

— Още не. Но ще го заловим.

Дел чуваше по телевизията как зрителите домакини ликуват. Противниковият отбор бе направил нещо. Синът му бе мъртъв, но хората ликуваха. На никого не му пукаше. В къщата все още имаше електричество. Автомобилите продължаваха да се движат. Хората продължаваха да се радват за любимите си отбори.

— Благодаря, че ми го съобщи лично — Дел се чу да изрича.

— Имаш ли с кого да бъдеш?

— Жена ми скоро ще се прибере.

— Искаш ли да остана с теб, докато тя си дойде?

— Не. Добре съм. Благодаря, че намина.

Голдбърг се прокашля.

— Дел?

Той вдигна поглед към лицето на Голдбърг. На него бе изписано истинско съчувствие, но и нещо друго.

Голдбърг каза:

— Не искаме и други невинни да пострадат. Нали разбираш какво ти говоря?

Дел не отговори.

— Отзови онези луди — рече Голдбърг, като му подаде мобилен телефон. — Достатъчно смърт за една нощ.

През ослепяващата агония наистина се виждаше съкрушителна яснота.

Голдбърг беше прав. Бе пролята твърде много кръв. Дел Флин взе телефона от ръката му и набра номера на Кен.

Но никой не отговори.

Брум позвъни на Сара Грийн.

— Ще си бъдеш ли вкъщи след час?

— Да.

— Може ли да се отбия?

— Нещо ново ли има?

— Да.

Последва кратка пауза.

— Не ми звучи като добра новина.

— Ще бъда там след час.

Уличното осветление пред жилището на Рей Ливайн бе твърде ярко и твърде жълто и придаваше на всичко твърде жлъчен вид. Пред скромното жилище бяха паркирани четири полицейски коли.