Харлан Кобен - Остани

— За какво говорите? Рики уби Рос.

— Не мислим така. Според нас направил го е някой друг.

— Значи ще освободят Рики? — изхлипа тя. — Боже мой!

— Госпожице Хемсли…

— Аз не знам нищо, разбрахте ли? Бях боксова круша и за двамата психопати. Мислех… Мислех, че господ ми е направил услуга. Нали знаете, с един куршум два заека? Той изолира и двамата от живота ми и ми даде възможност за ново начало.

— Кой ти даде тази възможност?

— Какво искате да кажете с този въпрос? Господ, съдбата, моят ангел пазител, знам ли? Двама мъже се караха кой да ме убие. И внезапно и двамата изчезнаха.

— И вие бяхте спасена — каза Ирин повече на себе си, отколкото по телефона на свидетелката.

— Да. Преместих се. Промених името си. Имам магазин за дрехи. Не е много, но си е мое. Разбирате ли какво говоря?

— Разбирам.

— А сега какво, Рики ще излезе от затвора ли? Моля ви, не му казвайте къде съм.

Ирин премисли онова, което чуваше. Настоящата ситуация отговаряше на известен профил, появил се във връзка с изчезналите мъже — повечето от тях не бяха граждани за пример. Няколко от съпругите и приятелките им бяха реагирали по същия начин — бяха умолявали Ирин да не намира изчезналите им партньори.

— Той няма да те намери, но аз трябва да попитам: Имаш ли представа кой може да го е направил?

— Кой е убил Рос ли?

— Да.

— Освен Рики, никой друг.

Мобилният телефон на Ирин звънна. Беше Брум. Тя благодари на Джейми Хемсли и й каза, че ако се нуждае от още нещо, ще й се обади.

Обеща й да я извести, ако Рики Маниън излезе от затвора.

След като и двете затвориха, Ирин отново вдигна мобилния си.

— Ало?

— Те са мъртви, Ирин — със странно монотонен глас изрече Брум. — Всички са мъртви.

Ирин усети леда в гърдите си.

— За какво говориш?

Той й разказа за фотографията на ръчната количка, за връщането им при развалините, за труповете в кладенеца. Когато Брум свърши, Ирин рече:

— Значи това е то? Всичко свърши?

— За нас, предполагам. Федералните ще открият убиеца. Но някои части все още не си пасват.

— Нито един случай не е съвършен, Брум. Знаеш го.

— Да, така е, но там е работата. Току-що ми позвъни един следовател от полицията в Есекс. Тази вечер Меган Пиърс е била нападната от млада русокоса жена, чийто портрет си пасва с описанието на жената, забелязана в кантората на Хари Сътън.

— Добре ли е?

— Меган ли? Ранена е, но е жива. Обаче е убила нападателката си. Пробола я е в корема.

— Леле.

— Да.

— Доказана самоотбрана?

— Така ми каза тамошното ченге.

— Откриха ли самоличността на русата жена?

— Още не.

— Как, мислиш, се вписва това?

— Не знам. Може би няма връзка.

Ирин не беше на това мнение. Нито Брум, знаеше го.

— И какво искаш да направя? — попита тя.

— Не можем да сторим много за Меган Пиърс. Когато местните полицаи се върнат с идентификацията на русата нападателка, може би ще можем да отлепим от тази точка и да продължим.

— Съгласна.

— Също така мисля, че все още трябва да помислим добре как точно убийството на Рос Гънтър е свързано с всичко това.

— Току-що разговарях със Стейси Парис.

— И?

Ирин го информира за разговора си.

— Не ни помага кой знае колко — каза той.

— Нещо да отговаря на общия модел?

— Мъже, които злоупотребяват с жените.

— Правилно.

— Така че съсредоточи се върху това. Злоупотребяващи приятели, годеници или нещо подобно. По някакъв начин Марди Гра е свързан с това. Този ден отприщва всичко. Така че поразширете кръга, вижте дали има и други изчезнали около Марди Гра, които сме пропуснали.

— Добре.

— И нещо още по-важно: федералните са горе при руините в момента и събират труповете. Ще имат нужда от помощта ти при определяне на самоличността им.

Ирин го имаше предвид.

— Няма проблем. Нека обработя подробностите и ще открия имената им. Ами ти?

— Ще се отбия у Рей Ливайн, но после ще трябва да поговоря със Сара, преди медиите да се свържат с нея.

— Ще бъде неприятно — забеляза Ирин.

— А може би не. Може би тя ще приеме завършека.

— Така ли мислиш?

— Не.

Мълчание.

Ирин го познаваше доста добре. Тя премести слушалката от едното си ухо на другото и каза:

— Добре ли си, Брум?

— Добре съм.

Лъжец.

— Искаш ли да наминеш, когато свършиш?

— Не, не мисля — отвърна той. А после: — Ирин?

— Да?

— Помниш ли медения ни месец в Италия?

Беше странен въпрос, прозвуча като гръм от ясно небе, ала нещо в него, дори сред всичките мъртъвци около тях, накара Ирин да се усмихне.