Харлан Кобен - Остани

— Може ли да бъда откровен?

— Защото досега бяхте предпазлив? Разбира се.

— Изглеждаш добре. Наистина много, ама много добре.

— Хм, благодаря.

— Не така. Искам да кажа, че годините сякаш са се отнесли приятелски към теб. Лъхаш на здраве и щастие и което е най-важно, имаш вид на човек, когото чакат у дома. Нали разбираш какво имам предвид?

Тя не каза нищо.

— Това е дефиницията на щастието. Повечето момичета тук никога няма да го изпитат. Някой да ги чака у дома.

— Детектив Брум? — каза тя.

— Да?

— Чувствителен сте.

Брум се усмихна на характеристиката й.

— Аха, детектив философ. Впрочем защо не си направиш една услуга? Отиди там, където те очакват.

— Хм, там, където ме очакват?

— Да, у дома или където и да е. Мястото, където има хора, които те очакват.

— Вие не ме слушате, детектив.

— Напротив, слушам те. Но сега ти трябва да ме послушаш. Какво правиш още тук?

За миг тя замълча. Той чакаше, наблюдаваше я. Въпреки нейния сарказъм истината беше, че Брум печелеше по точки.

Какво правеше тя още тук?

Помисли си за дома си, за „мястото, където я очакват“ — за Кайли и Джордан, за горкия Дейв, който вероятно крачеше напред-назад и прокарваше пръсти през косата си, както правеше, когато бе неспокоен и се питаше какво се е случило с жената, с която спеше през последните шестнайсет години.

Меган изрече със слаб глас:

— Мислех, че искате да съм наоколо в случай че стане нещо.

— Засега получих онова, което исках. Ако се нуждая от още нещо, ще се обадя на Хари. Обещах ти нещо относно анонимността. Мисля да спазя обещанието си.

— Благодаря — отвърна тя.

— Пак заповядай. А сега изчезвай, преди шефът да те е видял и да започне да задава въпроси.

Тя понечи да запротестира. Чувстваше се зле, но така или иначе, нямаше да спечели нищо, ако останеше. Без да продума и дума, Меган се запъти навън. Беше паркирала зад ъгъла.

Вмъкна се на предната седалка и се зачуди какво да направи.

Отговорът бе очевиден.

Брум имаше право. Но докато седеше в колата си, в очите й се появиха сълзи. Какво, по дяволите, й ставаше?

Включи двигателя и се приготви да подкара право към къщи. Забрави всичко това, забрави за „Ла Крим“, Лорейн, Руди, забрави за Стюарт Грийн и Хари Сътън. Те бяха нещо, което тя бе зърнала в огледалото за обратно виждане, това е всичко.

Ами Рей?

Погледна часовника в автомобила. Защо ли бе избрала да се срещнат при „Луси“, а не някъде другаде? Ключовете й висяха от мястото за включване на двигателя.

През всичките години, откакто тя познаваше Дейв, той никога не бе попитал за бронзовия, леко ръждясал ключ. Тя винаги го носеше у себе си. Съмняваше се, че все още може да отключва врати — вече бе почти на двайсет години — ала този ключ бе единственият сувенир, единственият спомен, който си бе позволила да запази от своя предишен живот.

Един ключ.

Тя го докосна и си спомни за последния път, когато го бе използвала. Искаше да види Рей. Не искаше да го види. Едно бе да си поиграеш с огъня, съвсем друго да скочиш направо в пламъците.

„Прибери се вкъщи, Каси, Меган или каквато си в действителност. Оценяваме информацията ти, целяща да разреши едно отдавнашно изчезване, ала вече е време да се върнем към обичайното русло на живота си.“

От една страна, целият днешен щур ден ги поставяше в патова ситуация. Можеше да си тръгне от тук невредима. От друга — тя все хвърляше поглед назад през рамо, сякаш някой я следеше.

Усещаше как светът я похлупваше, защото Стюарт Грийн бе все още тук със своята ужасяваща и страховита усмивка, готов да се нахвърли върху плячката си. Да, най-добрият й шанс, умният й ход беше да се прибере вкъщи, но сега пък се питаше дали това би било от полза, или вече беше твърде късно.

„Луси“. В единайсет вечерта.

„Луси“ беше в Маргейт, на петнайсет километра от тук.

Независимо колко усърдно се опитваше да се убеди в противното, независимо колко опасно или фатално бе това, тя знаеше, че няма да има покой, нито някаква яснота по въпроса, докато не види Рей. При това да забрави всичко останало, като например как може да е била целия път дотук, без да види „Луси“?

Тя потегли на юг по Атлантик авеню и продължи да кара, докато далеч напред не видя „Луси“ да се мержелее в тъмнината, а силуетът й да се откроява на фона на луната. Както ставаше винаги, независимо колко пъти я бе виждала, Меган се взираше в „Луси“ с поглед на дете, изпаднало в страхопочитание при вида й.