Харлан Кобен - Остани

— По-късно — рече Флин.

Той тръгна надолу по коридора. Голдбърг хвърли един последен поглед към Брум, обърна се и го последва.

— Помислих, че Голдбърг ще го обслужи и сексуално — обади се Ирин. — Флин сигурно има сериозни връзки.

— Не ми пука — отвърна Брум. — Можеш ли да ми намериш номера на затвора в Рауей?

Тя написа нещо на компютъра. Беше късно, ала там нямаха работно време като в изправителните домове.

Брум набра номера, каза на диспечера, че се интересува от затворник на име Рики Маниън.

Казаха му да почака на телефона.

— Говори офицер Дийн Ванеч.

— Казвам се Брум. Детектив в отдела за убийства в Полицейското управление на Атлантик Сити.

— Приемам.

— Обаждам се във връзка с един ваш затворник на име Рики Маниън.

— Какво за него?

— Познавате ли го?

— Да.

— Още ли твърди, че е невинен?

— Всеки ден. Но знаете ли какво? Почти всеки затворник тук е невинен. Удивително е, наистина. Или всички ние сме абсолютно некомпетентни, или — ох, нека си поема дъх — гостите ни са пълни боклуци.

— Как го преценявате?

— В смисъл?

— По-убедителен ли е от другите?

— За невинността си ли? Кой, по дяволите, може да е сигурен? На това място съм виждал хора, които биха накарали дори Робърт Де Ниро да се засрами.

Докато говореше с този Ванеч, Брум си даде сметка, че само си губи времето.

— Бих желал да дойда и да посетя Маниън утре рано сутринта — каза Брум. — Удобно ли е?

— Нека проверя в календара му за посещения. Боже, боже, първата дама трябваше да отмени срещата, така че Маниън е свободен. Да ви запиша ли за около седем часа?

Всички се правеха на големи отворковци.

Брум се записа за срещата. Тъкмо окачваше телефонния апарат, когато нещо привлече погледа му. Обърна глава и зърна Каси да се втурва в участъка. Тя забеляза Брум и се отправи към него.

— Имаме проблем — рече Каси.

— Ще го решим.

Както обеща Кен, номерът на мобилния телефон бързо разказа всичко.

Тъй като не бяха сигурни колко време ще отнеме тази операция, Кен и Барби бяха наели двустаен апартамент в лъскав небостъргач — хотел „Боргата“. Говореха, че „Боргата“ е най-хубавият хотел в Атлантик Сити, при това имаше и предимството да се намира далеч от Дъсчената пътека, клоаката на комарджии, наркомани, грешници, на лаещи псета и човешки нечистотии.

И все пак, мислеше си Барби, „Боргата“ си имаше своя собствена мръсотия. Не можеш да избягаш от нея в Атлантик Сити, а истината беше, че тя и не искаше да бяга. Беше отвратена и едновременно с това развеселена.

Щеше й се да се гмурне в нечистотиите и заедно с това да вземе вана.

В детството си Барби беше закриляна, ала не израсна наивна. Тя разбираше, че човекът е нещо сложно. Привличаше го грехът, съблазняваше го силно, иначе едва ли щеше да има нужда да роптаем срещу него. Ключът бе да откриеш здравословен изход от положението. Сега тя усещаше, че двамата с Кен притежават този ключ. Техните жертви — ако можем да се изразим така — бяха отрепки. Кен и Барби ги нараняваха, да, ала нито една от тях не се отличаваше с чистота на помислите и всички заслужаваха съдбата си.

Понякога болката дори отваряше очите на жертвата, служеше като вид изкупление. Да вземем Тони например. Барби се бе почувствала добре. Тони бе изпитала мигновена болка, която накрая можеше да спаси остатъка от живота й.

Фактът, че са отседнали тук, в „Боргата“ — приютени за кратко в бърлогата на дявола, в самото сърце на изкушението — й действаше добре. Обогатяваше познанията й. Беше като да се промъкнеш във вражеския лагер и да научиш тайните им.

Когато Барби минаваше през казиното, виждаше лъстивите погледи на мъжете, ала в същото време като че ли очакваше някой да я посочи с пръст и да се провикне: „Тя не е от нашите!“.

— Как проследи номера? — попита Барби.

Беше седнала на мястото, обърнато към прозореца. В далечината се виждаха светлините на Дъсчената пътека.

— В интернет — отвърна Кен.

— Успял си да намериш мобилен телефонен номер в компютъра?

— Да.

— Как?

— Написах в Гугъл „проследяване на мобилен телефон“.

Тя поклати глава.

— И това е всичко?

— Е, взеха ми десет долара.

Кен й хвърли поглед над клавиатурата и се усмихна. Барби почувства вълнението чак в пръстите на краката си. Над зеления му като лайм пуловер изпъкваше яката на розовата му риза. Панталоните му в цвят „каки“ бяха измачкани. Тя си помисли, че той е много красив. Когато вървяха из хотела, ръцете им бяха вечно сплетени една в друга. Харесваше й да усеща ръката му в своите ръце, ала понякога, когато нечий мъжки поглед се задържеше по-дълго върху нея, тя усещаше как той я стиска здраво. Тогава чувстваше топлината му, напора, огъня му.