Харлан Кобен - Остани

Но нямаше да е за дълго.

Рей насочи фотоапарата в лицето й. Трябваше. Част от него знаеше, че би трябвало да извърне поглед — като да намали скоростта си, за да види автомобилната катастрофа по пътя си — ала артистичната му част искаше да запечата момента от зараждащия се в нея ужас. Щом Александра погледна надолу към менюто, Рей усети, че мобилният му телефон завибрира. Не му обърна внимание и намести окото на фокус. Зачака. Отначало на лицето на Александра Сейпърстийн се появи объркано изражение. Тя присви очи, за да се увери, че е прочела правилно. Рей знаеше, че Джордж бе повишил заплащането му — най-отгоре на менюто пишеше: „Първата среща на Джордж и Александра и тяхното меню. Да си го пазим, за да го покажем на внуците си!“.

В същия миг на Александра й светна. Ококори очи още по-широко, но лицето й се сгърчи. Тя постави длани на бузите си. Рей засне всичко. Материалът можеше съвсем успешно да стане негова собствена версия на „Писъкът“ на Мунк.

Наляха шампанско. Новият сценарий изискваше от Рей да се намеси и да заснеме тостовете на масата. Той тръгна към вратата. Телефонът му отново завибрира. Рей хвърли бърз поглед и видя, че Фестър му е изпратил някаква фотография. Странно. Защо, по дяволите, Фестър ще му изпраща някаква си снимка? Докато се движеше вътре в бистрото, Рей се наведе и натисна свързващия бутон. Той вдигна фотоапарата си в мига, в който Джордж вдигна чашата си.

Александра погледна към Рей за спасение. Рей хвърли поглед към екрана на мобилния си и усети как сърцето му спира.

Фотоапаратът клюмна на една страна.

Джордж се сепна.

— Рей?

Рей се взираше надолу в появилата се на телефона му снимка. Очите му се напълниха със сълзи. Започна да тръска глава. Не можеше да бъде. Неизброими емоции рикошираха в него, като заплашваха да го смажат.

Каси.

Беше игра на светлината, някоя, която прилича на нея, но не, нямаше никаква игра. За седемнайсет години тя се бе променила, ала той по никакъв начин не можеше да забрави лицето й, помнеше го до най-малката подробност.

Защо? Как? След всички тези години как…

Той протегна ръка и нерешително погали образа й с пръст.

— Рей?

Рей не откъсваше очи от фотографията.

— Александра?

Той чу как тя се размърда на стола.

— Всичко е наред. Можеш да тръгваш.

Нямаше смисъл да повтаря. Тя стана и излезе през вратата.

Джордж също стана и я последва. Рей тръгна след него.

— Недей.

— Не разбирам, Рей.

Александра избяга. Джордж се върна и се строполи на стола си. Рей се взираше във фотографията. Защо ли Фестър я бе направил? Опитваше се да се успокои достатъчно, за да обмисли фактите. Бяха на бар. Вероятно в „Уийк Сигнал“.

През ума му преминаха всички стари вертепи по целия свят, но, разбира се, тя не бе влязла в неговия. Бе отишла в свърталището на Фестър. И нямаше никакъв начин това да е съвпадение.

— Защо, Рей?

— Една секунда — отвърна на Джордж той.

Натисна бутона за мигновена връзка с Фестър — колко патетично, каза си Рей, Фестър, неговият шеф, бе единственият, с когото той имаше мигновена телефонна връзка — и Фестър чу позвъняването.

— Не мога да разбера, Рей — оплака се Джордж. — Не разбирам това момиче, Александра. По компютъра ми казва, че последното й гадже се отнасял с нея като с боклук, че не й обръщал внимание и никога не я извеждал. И ето сега, осигурявам й екстра обслужване, а тя се държи чудато. Защо?

Рей вдигна пръст. Чу се гласът от пощата на Фестър.

Съобщението гласеше: „Фестър. Би-бийп“.

Рей каза:

— Какво, по дяволите, става с тази снимка? Звънни ми веднага.

Той затвори телефона и се запъти навън.

Отново беше Джордж.

— Изобщо не разбирам. Просто се старая да им организирам една специална вечер. Нима не го виждат? Онлайн всички твърдят, че им е нужна романтика.

— Първо — започна Рей, — съществува много фина граница между романтиката и въздържанието в ресторанта. Ясно ли ти е?

Джордж бавно кимна с глава.

— Мисля, че да. Но пък всички твърдят…

— Второ, жените винаги говорят глупости. Разправят, че искат романтика и да се отнасят с тях като с принцеси, но целият емпиричен опит говори друго. Те винаги избират онзи, който се отнася с тях като с боклуци.

— И какво да правя аз? — попита Джордж, очевидно объркан. — И аз ли трябва да се отнасям с тях като с боклуци?

Рей се замисли. Тъкмо се канеше да се впусне в дълга реч по даване на съвети, ала като погледна лицето на Джордж, рече само:

— Не променяй нищо.